Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Издържа тази буря, докато чакаше да утихне — и тя най-сетне спря, а заедно с отминаването й се разнесе тежък звън, който я накара да погледне отново нагоре.

Луцифер още седеше в трона си, но веригите лежаха в краката му.

Беше свободен.

Въпреки всичко не това я накара да падне на колене. Тялото му вече не бе черно, а бяло като полиран мрамор, светещо с вътрешен огън, който сияеше през очите му, докато гледаше нагоре, а евангелието лежеше затворено в скута му. Чернилката на греховете му беше изчистена от тялото му така, както отровата от нейната плът.

Луцифер бе опростен.

Красотата и великолепието му сияеха така ярко, че сякаш целият останал свят помръкна и стана безплътен. Конусът от светлина, горящите парчета от разбитата пирамида от огън бяха изчезнали, погълнати от свещения блясък.

Отвъд тази светлина Ерин успяваше да различи черното езеро, сивите планини и синьото небе. Яркият зимен ден се връщаше след края на затъмнението. Въпреки това всичко й се струваше някак далечно, като сън за друг свят.

За миг картината се промени, изпълни се с по-топла светлина, зимата се смени с лято със зелени треви, сини води и пламтящо червено слънце. Край скалите се издигаха две дървета, целите разлистени и с натежали от зрели плодове клони.

„Нима това е градината…?“

Отново зазвъняха камбани, които не можеха да бъдат пренебрегнати. Погледът на Ерин отново се обърна към Луцифер. Но радостният звън се издигаше не от ангела, а от небесата над тях. Хор на приветствие и радост, приканващ Луцифер да се върне. След всички тези години небето искаше той да се върне у дома.

Луцифер се изправи и разпери криле, този път от бели пламъци.

Без да откъсва поглед от небето, той посегна надолу към нея и положи пръст на главата й. Докосването я изпълни с топлина от главата до петите. Радостта напираше в нея като извор.

И тогава в ушите й отекна удар — и отново, този път по-тихо.

Тя разпозна този ритъм — беше го чувала през целия си живот.

Сърцето й биеше.

Скри лице в шепи и изхлипа щастливо. Луцифер я бе върнал. Тя бе пожертвала живота си за него и той й го връщаше.

Камбаните зазвъняха по-силно и този път в звъна им се долавяше настойчивост.

Време беше яркият ангел да се върне на полагащото му се място.

В отговор на този призив Луцифер плесна с огромните си криле и се издигна във въздуха, увисна над долината. Остана един дълъг момент така, притиснал книгата към гърдите си.

После погледна надолу , може би за последен път.

Погледът му се плъзна по езерото, чиято повърхност отново беше замръзнала. Върху него и по цялата долина пълзяха и се гърчеха черни фигури. Дори движенията им бяха чужди на този свят. Те се пръскаха и бягаха, виеха и ревяха — знаеха, че пътят към дома е затворен завинаги.

Луцифер гледаше надолу не със злоба, нито със съжаление. Вместо това от тялото му струеше любов. Той отвори уста и от нея зазвъня мрачен тон. Най-близките създания се заковаха на място. Главата отново се наклони настрани и се вгледа в тях, може би замислена за огромното зло, което можеха да причинят на света тези демони.

Ако Луцифер си отидеше, земният свят пак можеше да бъде прокълнат.

Сякаш в търсене на верния отговор Луцифер отново отвори евангелието и златната светлина освети лицето му. След миг в очите му засия увереност, може би дори намек за съжаление.

Луцифер погледна към небето за последен път, спусна се на огнените си криле към езерото и кацна леко върху леда. Досетила се какво предстои, Ерин заотстъпва, докато не усети студени ръце да хващат топлата й кожа.

„Рун…“

Докато Рун я придърпваше към себе си, откъм Луцифер се чу нов мрачен звън. На лицето на Рицаря бе изписано огромно облекчение. Той знаеше, че тя е отново човек. Но сега не беше време за ликуване. Вместо това той хвана ръката й и двамата се затичаха по леда към брега.

Демони и изчадия от всякакъв род се понесоха покрай тях, отвръщайки на зова на господаря си.

Ерин забеляза Джордан и Елизабет на брега. Лъвчето скочи на леда и залудува радостно около краката им, сякаш ги приканваше да се съберат заедно.

Ерин не се нуждаеше от подобно насърчение.

Издърпа ръката си от ръката на Рун и се затича към Джордан.

Той изкуцука напред да я посрещне, притиснал ръка към корема си.

— По-полека, госпожице — предупреди я, но усмивката му бе топла и подканваща.

Ерин се хвърли към него и го прегърна, решена никога повече да не го пуска.

— Не спирайте — нареди Рун. — Трябва да се махнем колкото се може по-далеч от езерото.