Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

А после Кристиан я хвана и я издърпа назад.

Отровата отново потичаше в ръката й.

Твърде слаба, за да може дори да се държи на крака, Ерин се отпусна в ръцете на Кристиан. Трудно й бе да говори, тъй като бузата й бе покрита с мехури, но трябваше да ги накара да разберат.

— Светлината… — изпъшка тя. — Мога да мина през нея.

— Тя бълнува — каза Кристиан.

— Мога… — Тя извъртя глава към Рун. Искаше той да види истината на лицето й, да се довери на кръвната им връзка, на взаимното разбиране.

— Тя казва истината — рече Рун, като погледна към конуса и тъмния ангел, който се мяташе в затвора си.

Преди да измислят някакъв план, тъмните сенки от мъглите се нахвърлиха върху тях. Рун скочи да ги пресрещне. Само с една ръка едва ги удържаше. След секунди изчезна в мъглата, но продължаваше да се бие в нея — карамбитът му проблясваше в мрака.

Кристиан не пусна Ерин нито за миг. Сражаваше се яростно, замахваше с веригата, разчистваше пространството около тях, държеше демонската орда назад. Но силите му започваха да намаляват — бе стигнал до дъното на резервите си след дългото сражаване редом със София.

Ранената му ръка я притисна по-силно и той хвърли поглед към ярката светлина, която държеше Луцифер в плен. Замахна отново с веригата и удари една огромна змия с такава сила, че кръвта й плисна по конуса светлина и изгоря със съскане.

Кристиан свали тежките брънки от рамото си.

Ерин се намръщи.

— Какво…?

— Май това няма да се получи без жертването на Кристиан. — На лицето му блесна усмивка. — Ще ми липсваш, доктор Ерин Грейнджър.

Тя го разбра.

„Не…“

Кристиан я хвана в обятията си — и скочи високо, с последните си сили, за да се понесе над най-близките чудовища.

Удариха се в бариерата заедно и тялото на Кристиан избухна в огнена пепел около Ерин, докато тя падаше от другата страна.

Плъзна се по леда и от гърдите й се изтръгна стон. Кървавото евангелие се плъзна до нея, непокътнато.

Тя седна. Усещаше как силата се връща в нея. Черната отрова беше заличена при преминаването й през светлината.

Погледна отвъд бариерата. Онова, което беше останало от техния забавен, леко смахнат и храбър приятел се спускаше на горящи въгленчета върху леда.

Кристиан заслужаваше по-добра участ. Беше жертвал себе си, за да я вкара в конуса от светлина. Ерин се закле, че ще се погрижи да плати изцяло този дълг.

Взе Кървавото евангелие и се обърна към затворника.

Луцифер седеше на трона си. Вече не се мъчеше да се освободи, а гледаше надолу към нея с очевидно любопитство и може би изненадан от появата й.

Ерин не се сви под този черен поглед. Беше дала душата и живота си, за да се изправи пред него. И сега оставаше само едно нещо, което да даде.

Тя вдигна книгата в ръце.

Единствено Ева можеше да откъсне плода от Дървото на познанието и единствено дъщерята на Ева можеше да даде това познание на змията.

Устните на Луцифер се раздвижиха, но от тях не излязоха думи, а само звук като звън на огромна камбана. Дори тази метафора бледнееше пред истинското великолепие на звука, на гласа на ангел, на музиката на сферите. Камбаната удари отново, звънко и въпросително.

Той говореше, но тя не можеше да го разбере.

Ерин вдигна книгата още повече с надеждата, че той ще разбере ако не думите, то поне действията й.

— Това е евангелието на Христос, написано с неговата кръв и останало скрито за много дълги години. Моята задача е да ти го донеса, да изпълня завета, който си сключил с Ева много отдавна.

Черната глава се наклони настрани, безупречните черти си оставаха все така непроницаеми.

Ерин отвори книгата, за да му покаже. В същия миг златната светлина блесна отново. Дори без да гледа, Ерин знаеше, че страниците са пълни със златните букви на еноховата писменост.

Луцифер се наведе и протегна огромната си ръка към нея.

На Ерин й идеше да побегне, но не помръдна от мястото си.

Щом пръстите се озоваха достатъчно близо, тя затвори книгата и внимателно я постави в дланта му. Той я взе, отвори я с абаносов пръст и великолепната златна светлина блесна толкова ярко, че едва не я ослепи.

Ерин трябваше да се извърне. Светлината бе по-страховита и от хиляда слънца. Тя усети как прониква през черепа й, през затворените клепачи. За момент късчета прозрение изпълниха съзнанието й — за тайните на сътворението, за движението на звездите, за скрития код на живота. Но тези късчета прелетяха през нея, понесени като листа във вихрушка. Пресегна се мислено след тях, опита се да ги задържи, макар да знаеше, че подобно познание ще я унищожи.