Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

Томи стисна ръката й.

— Моля те, остави ме да си отида.

— Не знаеш за какво говориш.

— Знам — каза той. — Видях Распутин, Бернар, Рун и другите. Знам как живеят те. Не са щастливи. Аз също няма да бъда.

Какво знаеше той за щастието на живота? Беше на четиринайсет години и през две от тях умираше от тази болест. Можеше да го превърне. С времето той сигурно щеше да й прости, а дори да не го направеше, пак щеше да е жив. Елизабет не можеше да понесе мисълта, че той може да умре.

Кафявите му очи се взираха в нейните. Очи, видели много за няколкото кратки години — и въпреки това в тях продължаваше да се чете невинност и доброта. Бяха тъмни като на Рун, но Елизабет никога не бе виждала проста радост или невинност в очите на Рун. Безсмъртието беше наложено и на него и не му подхождаше. Той не беше убиец. Наистина бе искал да бъде свещеник — човек, който служи на другите. Превръщането му в стригой бе извращение на природата му.

Точно както щеше да е перверзия за природата на Томи.

„Как мога да му наложа волята си и да покваря тази невинност?“

Подобна постъпка щеше да е егоистична. Тя щеше да отнеме душата му, за да си спести мъката, че ще изгуби още едно дете. Не можеше да нарани него, за да спаси себе си. Никога.

Томи сигурно беше видял промяната в очите й, защото се отпусна, усмихна й се и прошепна:

— Благодаря ти.

Тя се извърна и примигна, за да махне сълзите си. Томи щеше да страда и да умре, а тя нямаше да го спаси. Стана от стола, отиде до прозореца и се обърна към капаците му, за да не я види как плаче. Щеше да търпи мълчаливо и да остане с него до края. Пое дълбоко дъх и потърси сили дълбоко в себе си.

— Какво ще кажеш да излезем и да се поразходим на слънце? — Щеше да му помогне да се порадва на времето, което му оставаше.

Преди той да успее да отговори, на вратата рязко се почука. Без да чака отговор, Рун нахълта в стаята, плътно следван от лъвчето.

— Извинете за натрапването. — Погледна от Елизабет към Томи и обратно. — Чух, че си тук, сестро Елизабет, и…

Елизабет го изгледа намръщено — много добре знаеше какво го е накарало да се появи така грубо. Рун се страхуваше, че тя ще превърне момчето.

— Добре съм — каза Томи.

Елизабет се усмихна на бледото му лице.

— Така е.

Лъвчето подмина Рун и скочи на леглото. Златните му очи се приковаха в очите на Томи и двамата се загледаха един друг като омагьосани.

— Запознай се с лъва на Рун — каза Елизабет.

Томи сякаш изобщо не я чу, изгубен в погледа на животното, сякаш двамата се познаваха.

Рун ги гледаше.

— Лъвчето реагира по същия начин и когато за първи път видя Джордан — тихо прошепна той. — Мисля, че е заради общата им ангелска кръв. И тримата носеха ангелската същност на архангел Михаил в един или друг момент.

Лъвчето потърка глава в бузата на момчето, с което развали магията и предизвика звънък смях.

Сърцето на Елизабет се сви при мисълта колко ще й липсва този звук.

Рун отиде до прозореца и отвори капаците. Слънчевата светлина нахлу в стаята, но Елизабет не се подразни така, както щеше да се подразни само преди няколко дни.

Лъвчето се опъна до Томи, доволно от лъчите на утринното слънце. От пухкавите му гърди се разнесе тихо мъркане. Звукът бе пълен с обич, задоволство и проста наслада.

Докато го слушаше, Елизабет почувства как някаква странна топлина минава през нея и изчезва, оставяйки я леко замаяна. Тя се опря на рамката на леглото, докато й мине.

„Май не съм толкова свикнала със слънцето, колкото си въобразявам.“

Томи вдигна бледата си ръка да погали снежнобялата козина на лъвчето. На устните му играеше тъжна усмивка.

Ако не друго, поне беше добре да види момчето щастливо. Дори сърцето му зазвуча по-силно и кръвта потече по-бързо във вените му.

В следващия момент Елизабет отстъпи потресено назад, вперила поглед в бледата кожа на Томи.

— Ръката ти — каза тя.

Томи погледна смутено надолу, после на лицето му също се изписа изненада.

— Язвите ми…

— Изчезнаха — каза Елизабет.

Лъвчето вдигна глава и сънено отвори очи. Те вече не бяха златни, а съвсем обикновени, кафяви, като очите на Томи.

— Рун… — Елизабет се обърна към него за някакво обяснение.

Той се наведе, докосна кръста на гърдите си и внимателно огледа лъвчето и кожата на Томи.

— Чувствам се по-добре — каза Томи и очите му се разшириха, сякаш се изненадваше, че изговаря такива думи.

Елизабет се усмихна. Опита се да спре реакцията си, но надеждата се промъкна в отдавна изстиналото й сърце.