Джеймс Роллинс - Пъклена кръв

— Излекуван ли е?

Рун се изправи.

— Не знам. Но изглежда, че ангелската същност на лъвчето е изчезнала. Джордан се върна от Непал без признаци на онзи дух в кръвта си. Може би частицата, останала в лъвчето, е трябвало да извърши това последно чудо.

Елизабет си спомни странната топлина, която се бе излъчила с мъркането на лъвчето. Това ли се беше случило? В крайна сметка механизмът на изцелението изобщо не я интересуваше. Важно беше само, че то е налице.

— Докторите ще го прегледат — каза Рун. — Но мисля, че той е съвсем обикновено момче. Излекувано от болестта, но иначе просто момче.

След разменени любезности и обещания Елизабет излезе с Рун в коридора. Лъвчето ги последва.

— Радвам се, че не го превърна — каза Рун, след като се отдалечиха достатъчно.

— Нима си помислил, че ще го направя? — Очите на Елизабет се разшириха в престорена невинност, на която той със сигурност нямаше да повярва.

— Страхувах се, че би могла.

— По-силна съм, отколкото си мислиш — каза тя.

— Какво ще стане с момчето?

— Томи трябва да се върне при леля си и чичо си и аз ще се погрижа за това — каза Елизабет. — Аз не съм подходяща да играя ролята на негова майка.

— Нима просто ще се откажеш от него?

— Няма да е просто. — Тя вирна брадичка. — И няма да се откажа напълно. Ще бдя над него, ще бъда до него, когато се нуждае от мен, и ще го оставям сам, когато така иска.

— Съмнявам се, че орденът ще ти позволи да поддържаш контакти с него.

Елизабет се изсмя.

— Не съм им крепостна. Правя каквото си искам.

— Значи ще напуснеш ордена? — Той преглътна. — И мен?

— Не мога да остана обвързана с Църквата. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг. Остана ли тук, никога няма да бъдем заедно.

— В такъв случай скоро ще трябва да се сбогуваме — каза Рун и я докосна по ръката, за да я накара да спре. Тя се обърна към него. — Получих разрешение да вляза в Уединение, да започна период на самота и размисъл в Светилището на ордена.

На Елизабет й се прииска да му се изсмее, да го подиграе, че обръща гръб на света, но чу радостта в гласа му и тя я накара само да го погледне тъжно.

— Върви тогава, Рун. Намери покой.

17:06

Рун вървеше през залите на Светилището с тиха радост, готов най-сетне да загърби земните грижи. Вървеше сам, стъпките му отекваха през огромните помещения и коридори. Острият му слух долавяше шепота на далечни молитви.

Продължи по-надолу, към нивата, където дори тези шепоти щяха да заглъхнат.

Яркият свят горе вече нямаше какво да му предложи. Преди кардинал Бернар да го изпрати в Масада да търси Кървавото евангелие, Рун беше готов да живее в уединението на Светилището. А сега беше още по-уморен.

„Време е.“

От този момент високите тавани на Светилището щяха да бъдат неговото небе. Щеше да потъне в медитация и свещеници сангвинисти щяха да му носят вино, както бе правил самият той навремето. Можеше да си почине тук, в лоното на Църквата, която го беше спасила преди толкова много години. Ролята му на Рицар на Христа бе приключила и не беше нужно да служи отново на Църквата. Вече беше свободен от тези отговорности.

Сведе глава, когато влезе в царството на Уединените. Тук неговите братя и сестри почиваха в мир, застанали в ниши или лежащи на студения камък, отказали се от материалното заради вечния размисъл и съзерцание. Беше му определена килия, където щеше да прекара цяла година, без да говори, където молитвите му щяха да са единствено негови.

Но първо спря и запали свещ пред фриз на светец покровител, един от стотиците подобни моменти на почит, които можеха да се открият навсякъде в Светилището. Коленичи, докато пламъкът трептеше по чертите на облечената в роба фигура, стояща под дърво с накацали по клоните птици и една на рамото на светеца — свети Франциск Асизки. Сведе глава и си спомни за Юг дьо Пайен и жертвата, която той направи, за да спаси тях и толкова много други.

Сутринта Рун се беше сбогувал с Джордан и Ерин на летището, преди полета им за Щатите, където двамата щяха да започнат щастлив живот. Бяха останали живи благодарение на герои като Юг. Макар отшелникът да бе обърнал гръб на ордена, Рун възнамеряваше той да бъде почетен, пък било и само по този начин.

„Благодаря ти, приятелю.“

Затвори очи и устните му се раздвижиха в молитва. По едно време, много след края на вечернята, нечия ръка докосна рамото му, лека като крилото на пеперуда.

Рун се обърна и сведе глава пред високия мъж.