Кендари Блейк - Кралица на кошмара

— Кас, какво има? Какво стана?

Поглеждам Томас.

— Искаш да кажеш, че не я виждаш?!

Отново поглеждам през прозореца, като наполовина очаквам да я няма, наполовина се надявам да я няма, но тя е там, стои неподвижно. Томас проучва гледката от прозореца, като накланя глава, защото му пречат отраженията от светлината. Изглежда ужасѐн. Нищо не разбирам. Би трябвало да я вижда. Нали е вещица, дявол да го вземе!

Не издържам повече. Изстрелвам се от дивана и се втурвам към вратата на верандата, като я отварям със замах и изхвърчам навън.

Всичко, което виждам, е изненаданото лице на Кармел, телефонът виси в ръката й на половината път към ухото. В храстите пред прозореца няма нищо друго, освен сенки.

— Какво става? — пита Кармел.

Спускам се по стъпалата и си проправям път през храстите, клоните им дерат ръцете ми.

— Дай ми телефона си!

— Какво? — гласът на Кармел е изплашен.

Майка ми също е излязла, и тримата са изплашени, а не знаят от какво.

— Просто ми го хвърли — изкрещявам аз и тя го прави.

Натискам един бутон и го насочвам към земята, използвайки синкавата светлина на дисплея, за да изследвам пръстта за стъпки или други следи. Няма нищо.

— Какво? Какво става? — писука Томас.

— Нищо — казвам на висок глас, но знам, че не е нищо.

Независимо дали всичко се случва само в главата ми или наистина, знам, че не е нищо. И когато се пресягам и докосвам камата в джоба ми, усещам, че е студена като лед.

Десет минути по-късно майка ми слага на кухненската маса пред мен голяма порцеланова чаша, от която се вие пара. Вдигам я и я подушвам.

— Не е отвара, просто чай — казва тя раздразнено. — Без кофеин.

— Благодаря — казвам и отпивам.

Без кофеин и без захар. Не знам кое му е успокояващото на това да сърбаш горчива кафеникава вода. Но се преструвам, като въздъхвам блажено и се отпускам в стола.

Томас и Кармел си разменят бързи погледи и майка ми ги засича.

— Какво? — пита тя. — Какво знаете?

Кармел ме поглежда, сякаш иска разрешението ми, и когато не казвам нищо, разказва на майка ми какво стана в мола с роклята, която приличаше на тази на Анна.

— Честно казано, Кас, държиш се доста странно, откакто ходихме в Гранд Марей миналата седмица.

Майка ми се обляга на кухненския плот.

— Кас? Какво става? Защо не ми каза за това в мола?

— Може би защото ми харесва да пазя цялата си лудост за себе си?

Явно, че няма да стане със смяна на темата. Продължават да се взират в мен. Гледат и чакат.

— Просто… стори ми се, че видях Анна, това е всичко — отпивам пак от чая. — А в Гранд Марей, на горния етаж на плевнята… ми се стори, че чух смеха й.

Клатя глава.

— Имам чувството, че… не знам какво е усещането. Нещо като да те преследва призрак май.

Наблюдавам ги над ръба на чашата, изражението, което се разстила по лицата в стаята, е недвусмислено. Мислят, че халюцинирам. Съжаляват ме. „Горкичкият Кас“ е изписано по физиономиите им и виси на бузите им като петкилограмови гирички.

— И камата я усеща — добавям и това привлича вниманието им.

— Може би трябва да се обадим на Гидиън утре сутрин — предлага майка ми.

Кимам. Но вероятно той ще каже същото. И все пак той е най-близкото нещо до експерт, що се отнася до камата. Всички се умълчават. Отнасят се с недоверие и не ги виня. В края на краищата нали само това исках, откакто Анна изчезна.

Колко пъти съм си я представял как седи до мен? Гласът й звънеше в главата ми милиони пъти, правех някакви неумели опити да проведа разговора, който пропуснахме. Понякога се преструвам, че сме намерили друг начин да победим обиамана; такъв, в който не се обърква всичко.

— Мислиш ли, че е възможно? — пита Томас. — В смисъл възможно ли е въобще?

— Нещата не прескачат от една в друга реалност — отговарям. — Гидиън казва, че не прескачат. Че не могат. Но имам чувството, че… че сякаш ме вика. Но не мога да чуя какво иска.

— Това е някакъв кошмар — прошепва Кармел. — Какво ще правиш?

Поглежда ме, а после и Томас и майка ми.

— Какво ще правим?

— Трябва да разбера дали наистина е така — казвам. — Или трябва да ме освидетелстват. Но ако е истина, трябва да разбера какво иска. От какво има нужда. Всички ние й го дължим.

— Недей да правиш нищо засега — казва майка ми. — Не и преди да сме говорили с Гидиън. Трябва ни време да го обмислим. Не ми харесва всичко това.

— И на мен не ми харесва — казва Кармел.

Поглеждам към Томас. Той свива рамене.

— Аз не знам дали трябва да ми харесва или не. Имам предвид, бяхме приятели с Анна в някакъв смисъл. Не ми се вярва да иска да ни нарани или дори да ни изплаши. Но камата ме притеснява. Това, че камата реагира. Може би не е лошо да говорим и с Морфран.