Кендари Блейк - Кралица на кошмара

Дънките ми се мокри, където съм седял.

— Какво има? — пита угрижено Гидиън.

— А, нищо. Имам огромно мокро петно на задника, защото бях седнал под едно дърво. Честно, земята тук така и не изсъхва.

Той се смее и затваряме.

На влизане в училище Дан Хил ме удря по рамото.

— Хей — казва той. — Имаш ли записки от часа по история вчера? Може ли да си ги препиша по време на самостоятелна подготовка?

— Да, що не — казвам леко изненадан.

— Мерси, пич. По принцип бих взел от някое от момичетата, нали се сещаш — усмихва ми се през рядката ограда на зъбите си, — но се мъча да вържа четворка, а ти имаше най-високата оценка на миналия тест, нали?

— Да.

Наистина имах най-високата оценка. За моя огромна изненада и за голямо щастие на майка ми.

— Яко. Абе, чух, че вчера в мола май нещо си бил друсан.

— Видях една рокля, която Кармел иска, и я посочих на Томас Сабин — свивам рамене. — Хората в това училище си измислят всякакви простотии.

— Да — казва той. — И аз така си помислих. До после, пич.

Тръгва в друга посока. Дан май е готин. Ако извадя късмет, ще разкаже алибито ми на още няколко човека. Всъщност малко вероятно. Опроверженията винаги ги публикуват в малко каре на гърба на вестника. Скучната история винаги губи по точки, независимо дали е истината или не. Просто това е положението.

— Как може да не обичаш пица с препечено пилешко и чеснов сос — пита Кармел, докато набира номера за поръчка. — Сериозно? Само с гъби и добавка кашкавал?

— И домати — казва Томас.

— Просто обикновени, нарязани домати? — Кармел се обръща към мен невярващо. — Той не е от тази планета.

— Има нещо такова — казвам аз от хладилника, от който взимам безалкохолни.

У нас сме, ще си пускаме филм от „Нетфликс“. Идеята беше на Кармел — решавам да го приема като знак, че предпочита да се видим на спокойствие, а не че иска да ме държи далеч от обществото.

— Може би се държи като джентълмен, Кармел — казва майка ми, която минава, за да си долее студен чай. — Избягва чесъна заради теб.

— Отврат — казвам аз и Томас се засмива.

Този път Кармел е тази, която се изчервява. Майка ми се усмихва.

— Ако поръчате по една от всяка, може да си разделя доматената с Томас, а вие с Кас другата.

— Добре. Но ще видите, че ще ви се дояде от пилешката, като дойде.

Тя поръчва и тримата се отправяме към всекидневната, за да гледаме повторението на „Смешно отделение“, докато дойдат пиците и си пуснем филма. Точно сядаме и Кармел пак скача с телефон в ръка, ожесточено пишейки съобщения.

— Какво има? — пита Томас.

— Ами, има някакво събиране за учене преди изпитите и малко парти — казва тя и излиза на верандата. — Казах на Натали и Аманда, че може да мина после, ако не се забавим с филма. Ей сега се връщам.

Когато вратата се затваря след нея, сръгвам Томас.

— Не те ли притеснява, като се изнизва така? — питам.

— Какво имаш предвид?

— Ами… — започвам, но и аз не съм сигурен точно какво.

Просто ако Кармел се опитва да ме води с приятелите си понякога, то с Томас почти не го прави. Предполагам, че това го притеснява, но не знам как да го попитам тактично. А и за какви изпити ще учи точно? Моите вече минаха, с изключение на един. Учителите тук обичат да претупват последните няколко седмици. Не че се оплаквам.

— Нали си й гадже? — изтърсвам накрая. — Не трябва ли да те влачи със себе си, като се вижда с приятели?

Не формулирах нещата по най-добрия начин, но той не изглежда обиден или дори изненадан. Само се ухилва.

— Не знам какво сме технически — казва тихо. — Но при нас нещата не седят така. Различни сме.

— Различни — промърморвам, макар че замечтаният и леко глуповат израз на лицето му е трогателен. — Всички искат да бъдат различни. Не ти ли е хрумвало, че има причина това „да бъдем като всички останали“ да си остава класика?

— Тежки думи за някой, чието последно гадже е умряло през 1958 — отговаря Томас и се скрива зад глътка безалкохолно.

Ухилвам се и се обръщам пак към телевизора.

Анна е на прозореца. Застанала е в храстите пред къщата и се взира в мен.

— Боже!

Набирам се нагоре по дивана чак докато усетя, че рамото ми се забива в стената.

— Какво?

Томас също подскача, като първо поглежда към пода, сякаш очаква там да има плъх или нещо такова, преди да проследи погледа ми през прозореца.

Очите на Анна са празни и мъртви като бездни и не показват дори и следа от съзнание. Да я гледам как премигва, е като да гледам как алигатор се плъзга през мътна вода. Докато се опитвам да овладея дишането си, виждам как една тъмна струйка кръв се спуска като червейче от носа й.