Алма Катсу - Глад

Стентън си даваше сметка, че обезобразеното тяло на онова момче трябваше да го тревожи… и наистина бе така. Но го тревожеше и друго, упорито като миризмата на кръв във въздуха. Беше мъчителното усещане, че нещо жизненоважно — някаква невидима нишка — ще се разплете всеки миг. Никога не беше обичал враждите, но думите на Донър тази вечер се бяха запечатали с болезнена острота в главата му. „Не подценявай колко е важно да те харесват.“ Стентън не си беше направил труда да направи така, че да го харесват; единственият му истински съюзник бе Брайънт, а той си тръгваше.

Предположението, че убиецът на момчето може да е сред тях, бе накарало Стентън да бъде нащрек. Сред членовете на експедицията имаше мнозина мъже, които се отличаваха със склонност към насилие и дори с откровени отклонения. Той се замисли за онова, което беше казал Брайънт: опасните наклонности могат да бъдат прикрити. Носеха се слухове, че Кесибърг бие младата си жена, когато си мисли, че няма свидетели, и Стентън беше склонен да им вярва. Кесибърг беше самоук измамник на карти и не забравяше никога нищо — точно от онези хора, които бяха в състояние да си отмъстят, защото имат зъб на някого.

Също и наемният работник на семейство Грейвс, Джон Снайдър — известен с безмилостния тормоз, който упражняваше върху по-младите водачи на кервана; често ги принуждаваше да му дават вечерната си дажба бира или да поемат неговата смяна като пазач. Да, това бяха недостопочтени мъже, но всички те бяха брутални по всекидневен, обичаен начин. На запад бяха поели стотици други като тях; дори хиляди. Но на Стентън му беше трудно да си представи когото и да било от тях като чудовище, способно да обезобрази трупа на малко момче. За това се изискваше особена жестокост, единствена по рода си — и мисълта за нея пораждаше тревожна тръпка у Стентън, като си оставаше въпрос без отговор.

Той вече знаеше, че няма да може да заспи.

В изоставения му лагерен огън просветваха единствено няколко догарящи въглена. Беше прекалено късно, за да си приготви нещо за вечеря, но и без това не беше гладен — не и след видяното в прерията. Предпочиташе да се пъхне под завивката с последното си останало уиски и да се опита да изтрие от паметта си онази картина, от която не можеше да се отърси. Помъчи се да си спомни къде беше скрил бутилката. Но докато се приближаваше към фургона си, чу нещо да се движи в сенките. Не беше сам.

Ръката му се стрелна към револвера на хълбока му, когато от тъмнината пред него изплува човешки силует. Беше жена. Когато тя свали шала от главата си, той различи Тамсен Донър. Сякаш го преряза нож. Красотата ѝ беше твърде голяма, за да ѝ донесе нещо добро.

За да донесе нещо добро на когото и да било.

Той отдръпна ръка от кобура си.

— Мога ли да помогна с нещо, мисис Донър?

Произнесе името ѝ внимателно и нарочно.

Косата ѝ се беше разпиляла. Кога за последен път бе докосвал косата на жена? Когато живееше в Спрингфийлд, имаше една млада вдовица, която работеше в ателието на шапкарката по-надолу на същата улица, където бе неговият магазин — беше мълчалива жена, която два пъти в седмицата се промъкваше по задното стълбище до стаята му над магазина. Косата на вдовицата бе истински гъсталак от къдрици и тя винаги се опитваше да я пристегне, все едно се срамуваше от дивата ѝ природа. Косата на Тамсен Донър беше тъмна и се спускаше по раменете ѝ като вода.

Тя вдигна очи към лицето му.

— Целият лагер разбра за случилото се. Мъжа ми го нямаше и не знаех къде е изчезнал… Сигурно не съм разсъждавала съвсем трезво. Но не можех да мисля за нищо друго и имах нужда от някого — и се сетих за теб.

Стентън знаеше, че в семейството на Донър има и други мъже: братът на Джордж и няколко наемни водачи за воловете. Бяха предостатъчно, за да защитят жените и децата, ако се наложи. Но тя беше дошла при него и беше изоставила дъщерите си, за да потърси утеха при мъж, когото на практика не познаваше.

Пристъпи към него и шалът ѝ се свлече, като разкри ключиците и горната част на гърдите ѝ, съвършени и бели, притиснати от деколтето на роклята ѝ.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя.

Гърлото му пресъхна. Наложи си да отмести поглед от нея.

— Мъжът ти ще се върне всеки момент — каза той.

Устните ѝ се извиха.

— Мъжът ми?

Беше лесно да я слуша човек — толкова лесно, сякаш камък се търкаля надолу по склона.

— Ти познаваш Джордж. Бива го да утешава хората. В момента те имат по-голяма нужда от него, отколкото аз.