Запазих за десерт любимия си нов познат от групата от Спрингфийлд. Чарлс Стентън — ерген, който пътува сам с покрития си фургон — не прилича на повечето останали неженени мъже (в общия случай наемни работници или скитници, които едва преживяват), и може би точно по тази причина бързо се сприятелихме. И двамата сме отгледани от свещеници (макар че, за разлика от моя баща, който беше провинциален пастор, неговият дядо е прочут свещеник от англиканската църква — толкова известен, че дори аз съм чувал за него) и носим в душите си еднакви белези, с които да го докажем. Останах поласкан, когато ми каза, че е чел моите статии във вестник „Вашингтон Глоуб“, посветени на онзи пътуващ евангелистки мошеник Юрая Пътни.
Като за толкова сдържан и дискретен човек, животът му е бил истинско приключение: роден е в Масачузетс и е чиракувал при някакъв адвокат във Вирджиния, но след това е заминал на фронта, за да воюва под командването на генерал Сам Хюстън в битката за Сан Хасинто. Човек, който се е сражавал във войната за независимостта на Тексас, въпреки че по рождение няма никакви връзки с тази територия, или е романтик, или е идеалист. След като го опознах по-добре, вече мога да кажа, че според мен у него има по малко и от двете — а това пък означава, че е орисан да води нещастен живот, или поне така се опасявам. Намекна за някакво ужасно злощастно събитие, заради което е избягал от Масачузетс, но отказа да говори повече за него. Освен това не е сигурен с какво точно ще се занимава, когато пристигне в Калифорния — още един признак за неспокойния дух, който не му дава мира.
Като цяло керванът е необичайна смес от човешки съдби — и въпреки че понякога се отдават на политиканстване и интриги, аз с неохота ще се разделя с всички тях, когато продължа сам утре сутринта. Реших да последвам плана, за който вече ти писах — като се присъединя към неголямата дружина мъже без семейства на мулета и коне, за да се придвижваме по-бързо. Не успях да убедя Стентън да замине заедно с мен и подозирам, че той не искаше да го стори, защото смята, че може да е полезен като участник в голямата експедиция — понякога разкъсвана от междуособици. В едно отношение изпитвам облекчение от неговото решение — по този начин с тях ще има поне един разумен човек, но продължавам да се тревожа, че ще ги изоставя, преди да са избрали следващия си водач.
Форт Ларами е истински пограничен форт — точно такъв, каквито ги описват във вестниците. Човек остава с усещането, че се намира на самия край на цивилизацията — а отвъд кирпичените стени се шири земя, почти недокосната от белите заселници, където продължава да властва дивата природа. Разказаха ми, че само през тази година през форта са преминали няколко хиляди фургона на заселници — по всеобщо мнение броят им през следващата година ще се увеличи, стига да не избухнат сражения с индианците или война с Мексико. По всичко личи, че фортът просперира: в допълнение към неголемия гарнизон, който е разквартируван там, зад стените му има и търговски пункт, ковачница, конюшня и пекарна. В границите на форта са издигнати и няколко къщи на по два етажа, в които вероятно живеят собствениците на форта, техните семейства и прислуга.
Макар че този керван е сред последните за сезона, във форта кипеше живот, когато пристигнахме. Няколко трапери — мръсни и неугледни мъже със стари кожени дрехи и шапки — разтоварваха конете си пред търговския пункт. По улицата тичаха деца и весело пищяха. Видях половин дузина индианци, възседнали фантастично пъстрите си мустанги, които бавно яздеха през форта, а на слънцето пред конюшните се припичаха други, облечени в дрехи по западен образец, но украсени с перата и мънистата на своя народ.
За никого не беше изненада, че слухът за наличието на бар в търговския пункт се разпространи мигновено. Но онова, което най-вече интересуваше лично мен, беше вероятността за топла храна. Онова, което мога да си приготвя сам на лагерния огън, вече ми е омръзнало до болка. Едва бях успял да се настаня на една от издрасканите маси в трапезарията, пред тенекиена чиния с рядка яхния, когато вниманието ми беше привлечено от непознат мъж — облечен като трапер или планински водач, с характерните им износени кожени дрехи, с дълга бяла коса и набръчкано лице, обветрено и потъмняло от слънцето като пергамент. Мъжът се казваше Лайънъл Фарнсуърт — и за разлика от всички останали, се беше отправил на изток вместо на запад. Нещо повече — пътуваше сам, което е рискована стратегия в тази толкова рядко населена територия. Обясни ми, че вече веднъж е ходил до Орегон и два пъти до Калифорния, така че познава маршрутите по-добре от всеки друг.
Читать дальше