Алма Катсу - Глад

Каза го така, все едно беше направила жертва, идвайки тук. Пръстите ѝ бяха хладни, когато го докосна по бузата, и ухаеха на аромат от пустошта, който не можеше да разпознае — като смачкани цветчета и вятъра над прерията. Тя събираше билки и се говореше, че приготвя лекове от тях, хората си шепнеха, че е вещица, която може да направи себе си неустоима за мъжете. И може би наистина беше така.

Той я целуна.

Не беше светец — дори не беше добър човек. Беше силен физически, но винаги бе подозирал, че дълбоко в себе си е слаб. Меката извивка на устните ѝ. Слабост. Лекият допир на косата ѝ по ръба на челюстта му. Слабост. Уханието ѝ. Слабост.

Той усети как хладните ѝ ръце се плъзгат под дрехата му, за да потърсят гърдите му, и мисълта за истината се надигна в него като гореща вълна. Тамсен Донър беше дошла тук със сериозна цел, той вече не се съмняваше в това. Тази жена знаеше какво прави.

Успя да извърне глава от нея.

— Не бива да изкушаваш един мъж по този начин, мисис Донър.

Тя зашепна в ухото му:

— Прав си. Не искам да създавам неприятности.

Думите ѝ го погъделичкаха по врата.

Невидимата нишка се разплиташе.

Двамата се озоваха във фургона му, преди изобщо да разбере как бяха стигнали дотам — някак си бяха прескочили ритлата, бяха се шмугнали под платнището и се бяха скрили в мрака под него. Фургонът бе натъпкан с багаж и нямаше свободно място, в крайна сметка той я притисна към скрин, стегнат с въжета, а подът под краката им се заклати като палубата на кораб, когато я облада, вкопчил пръсти в нея, за да не я изпусне, почти сляп в мрака на неосветеното пространство.

Когато свърши, тя остро проплака — това на практика беше единственият звук, който издаде през цялото време — и в този миг той не изпита усещане за освобождение и облекчение, а за пропадане по гръб в бездна. Наложи му се да прокара пръсти през косата си и да диша дълбоко, за да възвърне равновесието си, докато гледаше как тя незабавно се оправи, прибра гърдите си зад стените на корсажа, приглади полите си и събра кичурите, които се бяха изплъзнали от местата си. Беше красива. Красива и далечна — защото в този момент му изглеждаше още по-непозната, отколкото беше преди това.

Той поклати глава:

— Не биваше да го правим.

Започваше да осъзнава тежестта на стореното току-що. Това беше жената на Донър.

За миг по лицето на Тамсен пробяга нещо, за което не можеше да намери по-подходяща дума от страх. Но изражението ѝ се стопи толкова бързо, че сякаш беше просто игра на светлината. Тя стисна очи и отново ги отвори, преди да отвърне:

— Има много неща, които човек не бива да прави, мистър Стентън.

Думите ѝ го ужилиха и той отново си спомни за дядо си, който му казваше: „Не изкушавай дявола, момче“. Все едно пак усещаше токата на колана по лицето си: старецът го беше хванал да целува съседската дъщеря на двора на църквата, когато беше на девет години. Колко нещастен се чувстваше, докато растеше в дома на дядо си. И колко беше ядосан на баща си, задето бе оставил него и майка му там.

Сега, когато мислите в главата му започнаха да се проясняват, той изведнъж си даде сметка за болката по гърба — настойчива, остра. Вдигна ръка към врата си и усети кръв.

— Одраска ли ме? — попита той.

Тя отвърна на погледа му с очи, толкова тъмни, че бяха почти безизразни. В тях не можеше да се прочете нищо. Вдигна ръка към лицето му, почти нехайно.

— Надявам се, че няма да има неприятности.

Този път гласът ѝ звучеше различно.

— Заплаха ли е това? — попита той.

Но тя не му отговори. Прехвърли се грациозно през ритлата и си тръгна. Той се заслуша в леките ѝ стъпки, които потънаха в мрака. Твърде късно си даде сметка, че тя е едно от онези изкушения, на които е по-добре да не се отдаваш — като уиски, което е толкова силно, че може да те ослепи.

Трябваше да се опита да се разбере с нея. Той се измъкна от фургона и скочи на земята. Стресна го девойче, което се измъкваше заднешком от храстите, с изплашено и объркано лице. Паниката го завладя. Откога ли беше тук?

Той я повика:

— Почакай! Коя си ти, момиче? От семейство Брийн ли си?

В кервана имаше толкова много деца, че не беше възможно да ги запомни всичките.

Тя застина на място, все едно беше забравила как може да избяга.

— Не, сър. Аз съм Елита Донър.

От лошо по-лошо.

— Какво правиш тук? — настоя да узнае той.

— Аз… изпратиха ме да събирам дърва за огъня. Точно се прибирах при нашите, заклевам се.