Алма Катсу - Глад

— Точно така, мистър Рийд — отговори меко Брайънт. — Научил съм всичко, което знам за индианците, като съм разговарял, а не като съм стрелял по тях от другата страна на бойното поле. Но споровете няма да разрешат нищо. Дори ти би трябвало да се съгласиш, че ако оставим хората от кервана да повярват, че индианците са отговорни за това, ситуацията бързо ще се влоши. Все пак в момента пътуваме през индианските територии. Последното, от което имаме нужда в този момент, е хората да изпаднат в паника.

Рийд отвори уста да възрази, но той продължи:

— Освен това никога не съм чувал за индиански обичай, при който тялото да се почиства от главата и вътрешностите по този начин, след като бъде заклано.

Донър рязко се обърна към него:

— Говориш така, все едно момчето е заклано като някакво животно.

Брайънт не отговори. Нямаше нужда.

— Заколението означава, че убийството е било преднамерено — обади се Стентън.

Дори самите думи оставяха неприятен вкус в устата му.

— Но ако не са били индианците, кой е бил?

Устните на Брайънт бяха свити в мрачна гримаса, когато отговори:

— Не бива да изключваме възможността убиецът на момчето да е част от този керван. Някой, който вече е сред нас.

Настъпи изострена, плътна тишина.

— Глупости — промърмори Рийд.

Както винаги, когато Рийд изглеждаше напрегнат, носната му кърпа се показа от джоба му, за да избърше лицето си с нея. Беше неволен тик, по който винаги можеше да бъде разпознато състоянието му.

— Но подобен човек със сигурност щеше да се набива на очи, нали? — възрази Донър, като въртеше копчетата на дрехата между пръстите си. — Поведението му щеше да го издаде.

Стентън знаеше, че не е задължително това да отговаря на истината. Когато видя убитото момче, той си спомни за едно време в родния си град в Масачузетс — когато бе видял как изтеглят любимата му изпод леда на замръзналата река и я полагат върху снега. Лидия. Бяха изминали петнайсет години, а той все така не издържаше на болката, която му носеше този спомен. Тя изглеждаше така, сякаш току-що е заспала — изражението на лицето ѝ бе също толкова умиротворено, колкото и на момчето. Лъжа. Спомняше си тъмните ѝ мигли на фона на кожата, която бе станала бледосиня след дългия престой под водата, и устните ѝ, лилави като синина. Нещо ужасяващо я беше принудило да поеме по тънката заледена повърхност на реката в този зимен ден — някакво зло, което бе живяло сред тях, но той бе останал сляп за него. Поне за това дядо му беше напълно прав. Злото беше невидимо и беше навсякъде.

— Понякога един луд може да се държи нормално, когато се налага — отговори Брайънт. — Може да го прикрива, колкото е необходимо. Може да крие истинската си природа неограничено време.

Рийд избърса чело с носната си кърпа.

— В едно съм сигурен — каза той. — Добре че полковник Ръсел се оттегли навреме. Имаме нужда от нов водач.

Стентън хвърли поглед на Донър и видя, че обичайната му самоувереност се беше стопила на подскачащата светлина от факлата на Рийд. Донър бе един от помощниците на Ръсел и очевидно се бе наслаждавал на назначението си и на всички малки задължения, които вървяха заедно с него. Харесваше му думата му да се чува, когато се взимат решения; и определено му харесваше да го уважават, сякаш жадуваше за възхищението на другите. Респектът на Стентън към него обаче не беше нараснал особено.

— Нали няма да се опиташ да обвиниш Ръсел и за това? — попита Брайънт.

— Той изобщо не биваше да бъде избиран за водач. Подобно нещо никога нямаше да се случи, ако управляваше човек с по-твърда ръка.

Рийд се прокашля, преди да продължи, и Стентън си помисли, че знае какви ще са следващите му думи.

— Вярвам, че моята репутация говори сама за себе си.

— На твое място щях да внимавам и да не се осланям твърде много на положението си — отговори Донър и се обърна към светлината, така че голямото му широко лице лъсна в тъмното. — Може и да си добър търговец, но не знам колко струва това по пътя на кервана.

— Аз вече съм един от неговите водачи — по същество, макар и не по длъжност — заяви сковано Рийд. — Не можеш да го отречеш.

Стентън беше принуден да се съгласи; всеки път, когато се налагаше да се вземе някакво сериозно решение, хората почти инстинктивно се обръщаха към него.

— Ако зависи от теб, ще убием първия срещнат индианец — тросна се Донър. — Ще започнем война, без да имаме абсолютно никакво доказателство за самоличността на убиеца на момчето, който или каквото и да е той.