Алма Катсу - Глад

— Сигурно са вълци, след като са го разкъсали така — обади се Уилям Еди и потърка брадата си, както му беше навик, когато беше притеснен.

Еди беше дърводелец и го биваше да поправя счупените оси и разбитите колела на фургоните. По тази причина семействата от кервана го знаеха и дружаха с него. Но освен това бе напрегнат като пружина. Стентън не беше сигурен, че може да му се довери.

— А ти как мислиш, докторе? — попита Джейкъб Уолфингър с мекия си германски акцент.

Брайънт приклекна и се отпусна на пети.

— Не съм доктор — напомни им той. — И не знам какво се е случило. Но все пак си мисля, че не са били вълци. Изглежда ми твърде чиста работа.

Стентън неволно потръпна. От тялото на момчето не беше останало почти нищо. Беше превърнато в съвсем малко повече от един оголен скелет. В тревата имаше отъпкан кръг, прогизнал от кръвта, сред който се виждаха само пръснати кости и парченца плът, вътрешностите бяха струпани на купчина и вече бяха почернели от мухите. Тревожеше го и нещо друго: бяха на почти шест мили от мястото, където бе изчезнало момчето. Вълците нямаше да влачат трупа толкова дълго, преди да го изядат.

— Каквото и да е било, явно е било гладно — отбеляза Донър, а лицето му беше толкова пребледняло, че изглеждаше безцветно. — По-добре да погребем останките. Жените и децата не бива да го виждат.

Еди се изплю настрани.

— Ами родителите? Някой трябва да потвърди, че това е момчето, което търсим…

— Ние сме по средата на нищото. Следващото поселище на бели хора е на цели дни път оттук — обади се Уолфингър. — Кое друго може да е?

Уолфингър се беше наложил като водач на емигрантите от германски произход сред пътуващите, като превеждаше на онези, които не знаеха английски език. Те общуваха най-вече помежду си и често се събираха на малки групички около лагерните си огньове нощем, като разговаряха на скорострелния си немски език — но Стентън все пак беше забелязал хубавата млада жена на Уолфингър, която се казваше Дорис, а ръцете ѝ изглеждаха така, сякаш са направени да свирят на пиано, а не да носят дърва за огъня или да теглят юздите.

В крайна сметка някои от мъжете отидоха да донесат лопати. Други се отправиха обратно към семействата си, за да събудят заспалите си деца или просто да ги погледат, така че да потърсят някаква утеха в присъствието им.

Стентън запретна ръкави и хвана лопатата, когато дойде неговият ред да копае.

Нямаше нужда от голяма яма, за да погребат останките — от момчето беше останало съвсем малко — но искаха да я направят дълбока, така че никое животно да не изрови костите му. Освен това имаха нужда от физическо усилие. Стентън искаше да бъде уморен, когато си легне.

Толкова уморен, че да не сънува.

Джордж Донър остана с тях, но както можеше да се очаква, хвърли едва няколко лопати пръст върху гроба. Когато най-сетне свършиха, той колебливо произнесе кратка молитва над прясно изкопаната земя. Старинните слова прозвучаха кухо в нощта.

Донър и Стентън закрачиха един до друг обратно към фургоните, заедно с Джеймс Рийд и Брайънт. Стентън не познаваше добре Рийд и не беше сигурен, че иска да го познава. Когато живееха в Спрингфийлд, Рийд бе добре известен сред търговците и предприемачите — но никой не го харесваше.

Той държеше над главата си догаряща факла, но светлината на пламъка не успяваше да разпръсне мрака, който ги обгръщаше. Двамата с Донър ту изчезваха от поглед, ту изникваха обратно, а бледите им лица потрепваха на ръба на светлината като на духове. Земята под краката им беше неравна и коварна, нашарена с тунели на прерийни кучета и гъсти туфи висока трева. Горещият въздух на лятото, притискал ги през целия ден, се беше охладил, но все още беше сух и прашен.

— Никога не съм виждал нещо подобно — рече накрая Рийд, като сложи край на мълчанието. — Съгласен съм с теб, мистър Брайънт. Ако момчето беше нападнато от животно, нямаше да бъде толкова чисто. Истината е очевидна. Индианци — няма кой друг да е бил, освен индианци.

Той вдигна ръка, за да попречи на Брайънт да възрази.

— Знам, че се смяташ за някакъв специалист по индианците, мистър Брайънт. Отиваш да живееш при тях и да си говориш с тях, и да си водиш разни бележки за онази книга, която пишеш. Но никога не си се сражавал срещу тях — никога не си се изправял срещу жадни за кръв индианци, както съм го правил аз. Затова знам на какво са способни.

Рийд разказваше на всички желаещи да го слушат, че беше участвал в кратката война срещу индианския вожд Черния ястреб — сигурно се надяваше, че така опитните водачи от кервана ще престанат да се отнасят с него като с новак.