Алма Катсу - Глад

Светът беше несигурно място. Един ден израстваш от пръстта; на следващия се превръщаш в съчка за огъня.

Елита здраво стисна очи, преди да отвърне:

— Да. Аш Холоу. Ти влезе ли вътре?

Мери поклати глава.

— Колибата беше пълна с писма. Бяха стотици. Натрупани върху маса, затиснати с камъни. Мистър Брайънт ми каза, че заселниците ги оставят там, така че следващите пътници на изток да ги отнесат до първата пощенска станция.

Елита несигурно погледна Мери, преди да попита:

— Ще ми се разсърдиш ли, ако ти кажа, че прочетох някои от тях?

— Но, Елита… Тези писма не са били написани за теб.

Елита се изчерви.

— Реших, че няма да навреди на никого. Все едно чета измислени истории. Повечето от писмата не бяха запечатани, а само сгънати и оставени на масата, така че изпращачът е знаел, че всеки може да ги прочете. Но се оказа, че това изобщо не са писма.

Мери примигна срещу нея, объркана от думите ѝ. Елита беше приклекнала в краката ѝ, пребледняла като месечина.

— Какво искаш да кажеш?

— Не бяха адресирани до никого — каза Елита.

Гласът ѝ се беше снижил до шепот.

— И в тях нямаше нищо лично… Аз ги отворих едно след друго и ги прочетох, и във всичките пишеше едно и също, отново и отново.

— Не разбирам — каза Мери.

Чувстваше се така, все едно по гръбнака ѝ пълзи нагоре-надолу паяк.

— Ако не са били писма, какво пишеше в тях?

Елита неловко бръкна в джоба на престилката си. Извади едно сгънато листче и го подаде на Мери.

— Аз си прибрах едно. Исках да го покажа на някого, но все още не съм. Не знаех на кого. Никой нямаше да ми повярва. Сигурно щяха да си помислят, че съм го написала сама, за да ми обърнат внимание. Но аз не съм, Мери. Не съм.

Мери взе листчето. Хартията беше изтъняла и крехка от толкова много дни в жегата. Тя внимателно го разгъна, като се боеше да не се разпадне между пръстите ѝ. Мастилото бе избеляло, все едно думите бяха написани много отдавна, но тя ги прочете без усилие.

„Върнете се — пишеше с букви, тънки като паяжина. — Върнете се или всички ще умрете.“

По-късно същата вечер откриха изчезналото момче от семейство Найстром — или поне онова, което беше останало от него.

Тревогата бе стиснала Стентън за гърлото, докато крачеше след Джордж Донър между фургоните и после сред тъмната пуста прерия.

Двама от водачите бяха открили тялото едва преди няколко минути, докато изкарвали добитъка на паша за през нощта, бяха забелязали на бързо избледняващата светлина смачкано място в тревата и бяха отишли да проверят какво е станало. И двамата бяха корави мъже, но единият бе повърнал при вида на онова, което бяха открили.

В мрака пред тях се носеха светли точки и Стентън отначало си помисли, че са илюзия на светлината, но когато се приближиха, точките нараснаха до големината на пламъчета, а сетне и на факли. На мястото се бяха събрали вече дузина мъже, застанали в кръг, а светлината от факлите се издигаше над главите им като ореол. Стентън познаваше повечето от тях — Уилям Еди, Луис Кесибърг и Джейкъб Уолфингър, както и Едуин Брайънт — но имаше и неколцина от първоначалната група, приятели на семейството на момчето, които беше виждал само мимоходом. В далечината се надигна странен звук, нещо средно между плач и вой, и се понесе като вълна към тях през равнината.

— Проклети вълци — промърмори някой от мъжете.

Когато Стентън си проби път навътре в кръга, първо видя Едуин Брайънт, коленичил. Червеното влажно петно на тревата пред него се оказа труп. Той затвори очи за миг. И друг път беше виждал грозни неща, но едва ли щеше да си спомни за по-чудовищно от това. Отново отвори очи, за да го погледне.

Главата беше непокътната. В действителност, ако гледаше само лицето, човек можеше да си помисли, че няма нищо страшно. Очите на момчето бяха затворени и дългите му кафяви мигли рязко се очертаваха на фона на страните му, бели като брашно. Меката му руса коса беше прилепнала по главата, а мъничката му уста бе затворена. Изглеждаше умиротворено, все едно спеше.

Но от врата надолу…

Джордж Донър, който стоеше до него, изскимтя.

— Какво се е случило? — попита Луис Кесибърг, удряйки приклада на пушката си в земята до тялото, все едно се опитваше да я накара да му отговори.

Кесибърг и Донър бяха приятели, макар и Стентън да не можеше да си обясни защо. Кесибърг беше изпълнен с гняв и мрачни мисли за граници и страни: твоята и моята. Беше трудно да си представи, че притежава необходимото търпение да бъде баща, но Стентън бе чувал, че има малка дъщеричка.