Алма Катсу - Глад

— Колко тъжно — обади се тихо Елита.

— Съдбата е изменчива — рече Мери с усмивка, доколкото успя. — Човек никога не знае какво го чака.

Хариет вирна отново дългия си нос и ги погледна отвисоко.

— Изненадвам се да го чуя от теб, Мери. Ти си добра християнка. Господ решава за всичко, което се случва в живота ни, и всичко става според неговия план. Сигурно си е имал причина да ти отнеме този мъж.

Мери не се притесни, но Елита ахна.

— Нали не го мислиш наистина, Хариет? Бог не би бил толкова жесток към Мери.

— Не казвам, че Мери носи вина за това — отговори Хариет, макар че думите ѝ прозвучаха така, все едно мислеше точно обратното. — Просто искам да кажа, че такива неща не стават случайно. Господ е искал да каже на Мери, че на тази женитба просто не ѝ е писано да се случи.

Мери си прехапа езика. Хариет се наслаждаваше на жестокостта си, но поне за едно беше права. Мери никога нямаше да си го признае пред никого — най-малко на родителите си — но в сърцето си беше знаела, че не е готова да се омъжи. Сестра ѝ Сара с радост бе минала под венчилото с Джей Фосдик, когато бе навършила деветнайсет, но Мери не приличаше на по-голямата си сестра и този факт си личеше все по-ясно с всеки изминал ден. Когато баща ѝ обяви, че ще заминават за Калифорния, тя едва бе прикрила въодушевлението си. Не издържаше да живее повече в малкия град, където бе родена и където всички бяха наясно със скромния произход на семейството ѝ — знаеха как се бяха отоплявали с говежди фъшкии, за да продават дървата си за огрев, докато посевите им най-сетне не се хванаха и реколтите не започнаха да стават по-обилни. Хората винаги щяха да очакват от нея да бъде точно такава, за каквато я мислят, и никога нямаше да ѝ позволят да се превърне в нещо повече. Все едно да се опитваш да крачиш напред, докато си впрегнат в хомот.

Когато годеникът ѝ беше убит, тя изпита най-вече облекчение — макар и ужасно да се срамуваше от това. Даваше си сметка, че баща ѝ бе заложил всичко на тази предстояща женитба и на по-добрия живот, който щеше да донесе на всички им.

Бракът на сестра ѝ бе практичен, но освен това тя се беше омъжила по любов. Но Мери знаеше, че Франклин Грейвс винаги беше имал други планове за нея. Винаги си беше представял, че тя ще бъде онази, която ще си намери по-заможен съпруг, така че да донесе избавление на цялото им семейство. Не можеше да преброи всички пъти, когато ѝ беше казвал, че тя е единствената му надежда.

Но не можеше да преброи и всички пъти, когато си беше мечтала Сара да се беше родила по-хубавата от тях двете, така че бремето за щастието на всички останали да легне на нейните рамене.

Хариет се изправи, като подпря коритото на хълбока си.

— Господ има нарочен план за всеки от нас и не ни е писано да се съмняваме в мъдростта му, а единствено да се вслушваме в заръките му и да ги изпълняваме. Аз се връщам в лагера. Идваш ли, Елита?

Елита поклати глава:

— Още не съм свършила.

Мери протегна ръка към нейната.

— Не се тревожи, аз ще те изчакам и после можем да се върнем заедно.

— Хубаво — каза през рамо Хариет, като пое обратно към лагера. — Вечерята няма да се приготви сама.

Елита изчака да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, преди да заговори.

— Нали не ми се сърдиш, че споделям това с теб, Мери?

Очите ѝ изведнъж бяха станали огромни и кръгли.

— Защото просто трябва да кажа на някого. Но всъщност не ме изплашиха гласовете, както казах.

Тя крадешком се огледа, преди да продължи:

— Аз винаги съм си била такава. Тамсен казва, че съм чувствителна — към света на духовете, има предвид. Тя се интересува от такива работи. Някаква жена в Спрингфийлд ѝ е гледала на ръка. И на карти, за да ѝ предскаже съдбата. И тази жена е казала на Тамсен, че духовете ме обичат. Защото им е лесно да си говорят с мен.

Мери се поколеба, преди да хване Елита за ръката, изстинала от студената вода.

— Няма нищо. Разкажи ми. Станало ли е нещо?

Елита бавно кимна.

— Преди два дни, когато стигнахме до онази изоставена траперска колиба…

— Аш Холоу? — попита Мери.

Ясно си представи мъничката колиба, скована как да е — дъските ѝ бяха избелели като кости под безмилостното слънце на прерията. Беше скръбно, самотно място, точно като онази изоставена ферма, покрай която минаваше едно време всяка неделя на път за службата в църквата. Природните стихии почти я бяха заличили от лицето на земята, прозорците ѝ бяха тъмни и пусти като празните очни кухини на оголен череп, и от нея бяха останали само спомен и предупреждение за провала на едно друго семейство. „Това да ти е за урок“, беше ѝ казал веднъж нейният баща, докато минаваха бавно покрай изоставената ферма с каруцата си — не бяха изминали толкова много години от времето, когато и самите те бяха на ръба да изгубят всичко. „Ако Бог беше решил друго, тук можехме да бъдем ние.“