Алма Катсу - Глад

Цветята се огънаха под пръстите ѝ — толкова нежни, че я гъделичкаха.

Мери Грейвс коленичи в тревата и остави металното си корито до реката. Бяха спрели до спокоен участък от северното течение на река Плат, където водата течеше бавно и тихо, защото лятото бе отнело вече част от силите ѝ. По земята наоколо личаха всички признаци на приближаваща суша.

Да пере дрехите на голямото семейство Грейвс, бе едно от многобройните задължения на Мери. Дванайсет души — нейните родители, петте сестри и тримата ѝ братя, да не говорим за съпруга на по-голямата ѝ сестра Сара — означаваха много мръсни дрехи и бельо, и Мери предпочиташе да ги пере по малко всяка вечер, вместо да ги оставя да се натрупват. Това беше един от редките моменти, когато имаше възможност да остане насаме със себе си. Целият ѝ ден беше отдаден на семейството: да се грижи за по-малките си братя и сестри, да приготвя храната заедно с майка си, да седи заедно със сестра си до огъня вечер, за да кърпи дрехите. От мига, в който ставаше сутрин, до момента, когато се отпускаше на постелката си вечер, тя бе обградена от различни хора, обсаждана от гласовете и нуждите им, от историите и оплакванията им. Понякога се чувстваше така, все едно е застанала на пътя на непрестанен силен вятър, който се мъчеше да я разнесе във всички посоки едновременно. Дори от това разстояние, до нея достигаха гръмогласен смях и викове от лагера.

Обикновено се измъкваше от тях просто за да изпита удоволствието от тишината, в която не се чуваше нищо друго освен шумоленето на високите треви, разлюлени от лекия ветрец откъм реката. Но тази вечер близостта на останалата част от кервана не я притесняваше толкова. Изчезването на онова момче бе стреснало всички, дори нея. Горкият Уилям Найстром. Семейството му беше част от основната група, а те рядко се смесваха с новодошлите, така че Мери го беше виждала само от разстояние. Но ѝ се стори мило момче, което винаги си играеше и се смееше — беше само на шест години, а косата му бе толкова руса, че изглеждаше почти бяла. Нейните братя, Джонатан и Франклин-младши, бяха горе-долу на същата възраст и сърцето ѝ се качваше в гърлото, когато си представеше как някой от тях двамата просто може да изчезне по същия начин, насред лагера. Като в някаква стара приказка за деца, които изведнъж изчезват безследно, отвлечени от разгневени зли духове в подземния свят.

Светлината на лагерните огньове в далечината я успокояваше. Мъжете изкарваха добитъка по-далеч от лагера, сред високите треви, за да пасе през нощта, и спъваха конете, за да не се отдалечават. Оглеждаха осите и колелата на фургоните, да не би да са се износили, и проверяваха впряговете, така че всичко да бъде готово за пътя на следващия ден. Децата се прибираха в лагера, понесли наръчи дърва и съчки за огъня. Тя беше оставила малките си братя да рисуват поле за игра на „Лисица и гъски“ в пръстта. Всички се държаха както обикновено, доколкото успяваха.

Мери току-що се беше заела да търка първата дреха — ризата на брат ѝ Уилям, спечена от засъхнала пот — когато видя две по-млади жени, Хариет Пайк и Елита Донър, да се приближават към нея сред високата трева, понесли коритата си. Мери им махна с прилив на облекчение, от който сама се изненада.

— Добър вечер, Мери — поздрави сковано Хариет.

Двете бяха на една възраст, но почти не се познаваха. Мери смяташе, че Хариет се държи като жена на много повече от двайсет години, на колкото беше — и го отдаваше на факта, че бе омъжена вече, с деца. Твърде необичайно да я види заедно с Елита Донър, която не само беше със седем или осем години по-млада от нея, но и се държеше като още по-малко момиче, или поне така казваха повечето хора.

— Дойдохте точно навреме — подхвърли Мери, като се опита да прозвучи жизнерадостно. — Вече се стъмва.

Хариет хвърли един продължителен поглед през рамо към Елита, докато ровеше в дрехите за пране.

— Ами… не беше по мое желание. Тази вечер не мислех да пера, но Елита ме умоляваше да дойда с нея. Страхувала се сама.

Елита не каза нищо, докато търкаше дрехите в плитката вода, но раменете ѝ бяха хлътнали до ушите. Изглеждаше притеснена и стресната, като подплашена кобила.

— Така ли, Елита? — попита Мери. — Заради онова момче? В това няма нищо лошо. Според мен всички сме потиснати заради него.

Момичето не каза нищо, само поклати глава, така че Мери продължи.

— Мислите ли, че са го отвлекли индианците?