Алма Катсу: Глад

Но тази сутрин тя бързо съжали за решението си. Бетси Донър, омъжена за по-малкия брат на Джордж, се носеше като таран право насреща ѝ. Не можеше да се каже, че тя не харесва Бетси — но и със сигурност не можеше да твърди, че я харесва. Бетси бе простовата като четиринайсетгодишно девойче и изобщо не приличаше на приятелките, с които дружеше Тамсен в Каролина, преди да се омъжи за Джордж: другите учителки, особено Изабел Топ; Хети, домашната помощница на Изабел, която я научи кои растения да използва за лекове; жената на свещеника, която умееше да чете на латински. Всички те липсваха на Тамсен.

И тъкмо това бе най-големият проблем. Пътуваха вече месец и половина и Тамсен се измъчваше. Беше си представяла, че колкото по-далеч на запад отиват, толкова по-свободна ще се чувства, и не бе очаквала това усещане, че е уловена в капан. През първите няколко седмици имаше с какво да се разсейва: непознатото преживяване да живее във фургон и да спи в лагер под звездите например. Задължението да занимава децата ден след ден по безкрайния път, като им измисля различни игри и ги превръща в уроци. Всичко беше започнало като приключение, но сега не успяваше да мисли за нищо друго освен за това колко отегчително бе станало и колко много бяха изоставили зад гърба си.

Колко много беше изоставила тя.

И как раздразнението от липсата се увеличаваше с разстоянието, вместо да затихва.

Тамсен от самото начало бе против идеята да заминат на запад. Но Джордж бе показал съвсем ясно, че той ще взима всички решения за добруването на семейството. Беше ѝ се представил като собственик на голяма ферма, със стотици акри обработваема земя и стадо добитък. „Аз съм роден да преуспявам. Остави на мен да управлявам семейните дела и никога няма да ти липсва нищо“, беше обещал той. Самоувереността му я привлече; беше се чувствала съвсем сама и се бе уморила да се грижи за себе си, след като първият ѝ съпруг почина от дребна шарка. Каза си, че с времето ще го обикне. Налагаше се.

Това беше единственият начин да заличи онова, което бе сбъркано в сърцето ѝ — онази фатална пукнатина.

А освен това, каквото и друго да изпитваше, тя не се съмняваше, че винаги може да се довери на Джори. Брат ѝ смяташе, че Джордж е подходящ, за нея; и тя бе склонна да му вярва. Беше си наредила да му повярва.

И тогава Джордж се обърна към нея с идеята да заминат за Калифорния. „Това е земята на неограничените възможности“, заяви той, след като бе прочел няколко книги от заселници, изминали пътя дотам. „Ще бъдем по-богати, отколкото някога сме мечтали. Там можем да се сдобием с хиляди акри земя — много повече, отколкото някога ще успеем да си купим в Илинойс. Ще поставим началото на наша собствена империя и ще я завещаем на децата си.“ След това уговори и брат си, Джейкъб, да влезе в съдружие с него. И когато тя го попита за онези слухове за брожения в Калифорния, които беше чувала — нима там вече не живееха мексиканци? Те нямаше да се съгласят просто да им предадат земята си. Ами онова, което се говореше за предстояща война с Мексико, както в Тексас? — той махна с ръка. „За Калифорния заминават американци на тълпи — твърдеше той. — Властите нямаше да ги оставят да го направят, ако имаше някакъв риск.“ Дори бе извадил любимата си книга: „Емигрантски наръчник за Орегон и Калифорния“, написана от Лансфорд Уорън Хейстингс, юрист, който се беше заселил там — за да ѝ докаже правотата си. И макар че тя имаше и много други въпроси, донякъде ѝ се искаше да изпитва същата надежда като него — че животът в Калифорния може би наистина щеше да бъде по-хубав.

Но единственото, което ѝ се бе случило досега, бе това безнадеждно безкрайно пътуване в компанията на хората, за които я беше грижа най-малко. Роднините на мъжа ѝ.

— Добро утро, Бетси — поздрави тя, когато етърва ѝ се доближи до нея, и се усмихна насила.

Жените бяха принудени да се усмихват винаги. Тамсен го бе усвоила толкова майсторски, че понякога се плашеше.

— Добро утро, Тамсен.

Бетси беше квадратна жена, с широки рамене и хълбоци и месесто тяло по средата, което корсетът не можеше да удържи.

— Чу ли новината? Изчезнало е едно момче.

Тамсен не се изненада. Керванът бе понесъл вече поредица от злощастни събития: до едно знаци на съдбата, ако се знаеше как да се тълкуват. Едва миналата седмица бе отворила буре с брашно и бе открила, че в него са се завъдили гъгрици. Наложи се да го изхвърлят цялото, естествено — солидна щета. На следващата вечер Филипин Кесибърг, младата съпруга на един от по-недостопочтените мъже от кервана, беше родила мъртво бебе. Лицето на Тамсен се изкриви, когато си спомни как тъмнината на прерията сякаш бе обгърнала плачевния вой на жената, носещ се по въздуха около тях.