Алма Катсу - Глад

Брайънт се смяташе за нещо като любител антрополог и уж пишеше книга за вярванията на различните индиански племена. Беше в състояние да говори с часове за индианските легенди — за говорещи животни, коварни божества и духове, които обитават земята, вятъра и водата — и разказваше с такава охота, че някои от заселниците бяха започнали да се съмняват в него. Колкото и да се забавляваше Стентън с историите на Брайънт, той не забравяше, че някои от тях можеха да изплашат до смърт обикновените християни, отгледани единствено с притчите от Библията, които едва ли щяха да разберат защо един бял човек се вълнува толкова дълбоко от вярванията на туземците.

— Знам, че тези хора са ти приятели. Но все пак, за бога… — продължаваше Брайънт.

Когато някой въпрос го вълнуваше, беше много трудно да го накараш да смени темата.

— Защо са решили, че трябва да вземат със себе си цялото си имущество, когато потеглят за Калифорния?

Стентън не сдържа усмивката си. Знаеше за какво говори Брайънт, естествено: за големия, изработен по поръчка фургон на Джордж Донър — истинска шхуна на прерията. Цял Спрингфийлд говореше само за него, когато го изработиха, а сега и целият керван. Фургонът бе удължен с още няколко стъпки, така че да има място за пейка за сядане и покрита товарна площ. Беше оборудван дори с малка печка на дърва, а коминът стърчеше през нарочен отвор в платнището на покрива.

Брайънт кимна към лагера на семейство Донър.

— Питам се как изобщо си мислят, че ще прекосят планините с нещо подобно? Това е истински бегемот. Дори да впрегнат четири вола, пак няма да им бъдат достатъчни, за да го изтеглят по стръмните склонове. И за какво? За да може Савската царица да пътува комфортно.

За краткото време, откакто групата от Спрингфийлд се беше присъединила към по-голямата на Ръсел, Едуин Брайънт бе развил здравословна неприязън към Тамсен Донър и не правеше никакъв опит да го прикрие.

— Поглеждал ли си вътре? Прилича на покоите на Клеопатра — с пухена постелка и копринени чаршафи.

Стентън се ухили. Семейство Донър в действителност не нощуваше така; фургонът им беше натоварен с вещите от домакинството им — включително чаршафи и завивки — точно както фургоните на всички останали. Брайънт бе донякъде склонен да преувеличава в праведното си възмущение.

— Смятах Джордж Донър за умен мъж — продължи той. — Но явно съм сгрешил.

— Можеш ли да го виниш за това, че иска да зарадва жена си? — попита Стентън.

Искаше му се да смята Джордж Донър за свой приятел, но вече не можеше. Не и след като знаеше с какви хора беше свързан.

А сега, все едно не му беше достатъчно тежко, не успяваше да откъсне очи от жена му. Тамсен Донър бе поне с двайсет години по-млада от своя съпруг и бе омагьосващо красива — може би най-красивата жена, която Стентън беше виждал през живота си. Приличаше на онези порцеланови кукли на витрините на шивачите, облечени с миниатюрни рокли по последна френска мода. Имаше лукав поглед, който привличаше Стентън като магнит, и най-тънкото кръстче на света — толкова тънко, че човек можеше да го обхване с двете си ръце. На няколко пъти му се беше налагало да сложи юзди на представите си какво ще е, ако го обгърне. За Стентън си оставаше истинска мистерия как Джордж Донър изобщо бе успял да спечели ръката на такава жена. Предполагаше, че богатството му има нещо общо с това.

— Няколко души потегляме утре — каза Брайънт, вече по-тихо. — Защо не дойдеш с нас? Ти сам си си господар и нямаш семейство, за което да се грижиш. Ще стигнеш много по-бързо… дотам, накъдето си се запътил.

Явно Брайънт отново се опитваше да изкопчи нещо от него, за да разбере защо Стентън е решил да замине на запад. Повечето хора нямаха търпение да разкажат на другите защо са го направили. Брайънт знаеше, че Стентън беше държал магазин и беше имал дом в Спрингфийлд, но не бе споделял с него — нито с някого другиго — решението си да се откаже от всичко това. Съдружникът му, който разбираше повече от търговията, неочаквано се бе споминал и бе оставил Стентън сам да се оправя с магазина. Стентън притежаваше нужното умение, но му липсваше желание — да обслужва безкрайната върволица от клиенти, да се кара с онези, на които не им допадаха цените, да се опитва да зарежда лавиците със стоки, които ще се харесат на гражданите на Спрингфийлд — все хора, които почти не познаваше и определено не разбираше (екзотични парфюми? сатенени панделки в ярки цветове?). Животът му в Спрингфийлд беше самотен и това определено бе причина да напусне града.