Алма Катсу - Глад

А освен това ги следваха и вълци; едно семейство се беше простило с целия си запас от сушено месо, а след това вълците бяха отмъкнали и цяло новородено теленце, което не спря да мучи.

И сега беше изчезнало малко момче.

— Вълците — каза Тамсен.

Не искаше да свързва двата случая, но не успя да се сдържи.

Бетси вдигна ръка към устата си — една от многобройните ѝ престорени привички.

— Но другите деца са спели в същата палатка — възрази тя. — Нямаше ли да се събудят, ако…?

— Кой знае?

Бетси поклати глава:

— Може да са били и индианци, разбира се. Чувала съм за индианци, които отвличат бели деца, след като са нападнали някое поселище…

— Божичко, Бетси, виждала ли си поне един индианец през последните двайсет мили от пътя?

— Тогава какво е станало с това момче?

Тамсен само поклати глава. На децата — и жените — непрекъснато се случваха ужасни неща в собствените им домове. Неща, причинявани от хора, които са познавали — хора, на които са си мислели, че могат да имат доверие. И сякаш това не беше достатъчно, в кервана живееха в непосредствена близост до стотици непознати. По всяка вероятност поне един сред тях беше белязан от някакъв ужасен грях.

Но самата тя нямаше да стане жертва на подобна трагедия — не и ако зависеше от нея. Разполагаше със средства да ѝ се противопостави, колкото и да бяха ограничени: амулети, талисмани, все начини да убеди злината да я подмине.

За нещастие, всички те бяха безсилни пред злото, което дебнеше отвътре.

Недалеч от Тамсен крачеше мъж на име Чарлс Стентън, като подкарваше добитъка си с пръчка. Беше по-млад от Джордж и личеше, че всеки ден се труди здраво на полето, а не в някой магазин. Стентън вдигна очи и улови втренчения поглед на Тамсен. Тя бързо се извърна настрани.

— Истината нерядко е много по-страшна от онова, което можем да си представим — рече Тамсен и донякъде се зарадва, когато Бетси я погледна стреснато.

— Къде са твоите момичета тази сутрин? Виждам само три — каза Бетси.

Гласът ѝ отведнъж се изпълни с тревога.

Обикновено Тамсен караше дъщерите си да ходят пеша до обяд, като се надяваше по този начин да останат стройни и стегнати. Красотата можеше да представлява проблем за младото момиче, но си оставаше едно от малкото оръжия, с които разполагаше зрялата жена, и тя искаше нейните дъщери да запазят своята, ако е възможно. По-големите, Елита и Лиан — дъщерите на Джордж от втората му жена — наглеждаха по-малките: Франсис, Джорджия и Илайза. Но днес напред вървяха само девойките, а Франсис подтичваше около тях като палаво теленце, пълна с живот и доволна, че и двете каки се занимават само с нея. Седемте момчета и момичета на самата Бетси вървяха по-далеч напред, с наведени глави, като стадо безмозъчни говеда.

— Няма нищо страшно. Джорджия и Илайза са във фургона — отговори Тамсен. — Тази сутрин се събудиха трескави и неспокойни. Реших да ги оставя да си почиват.

— Ами да, разбира се. Малките много лесно се уморяват.

Понякога Тамсен сама се изумяваше от мисълта, че е майка. Струваше ѝ се невъзможно двамата с Джордж да са женени толкова отдавна, че да създадат три деца. Те бяха прекрасни — точно като нея, когато беше малка, слава богу. Елита и Лиан, от друга страна, приличаха на баща си: с едър кокал и донякъде конски физиономии.

Но тя не съжаляваше за майчинството. Това вероятно беше едно от малкото неща, за които не съжаляваше. Нещо повече, гордееше се със своите момичета: като бебета бе слагала мед по езика им, както я бе научила една индианска прислужничка от родния ѝ дом, за да израснат сладки; беше изплитала върви от балсамова ела и ги беше подпъхвала между завивките им, за да израснат силни.

Пред тях винаги щеше да има възможности; те никога нямаше да бъдат принудени насила да минат под венчило, както се беше случило със самата нея не веднъж, а два пъти.

Но Тамсен си имаше начин да си връща за това, както биха се изразили някои.

Стентън отново срещна погледа ѝ. Бетси бе избързала напред, за да настигне децата си, и този път Тамсен не извърна очи — не и преди него.

Тя протегна ръка и плъзна върховете на пръстите си по дивите полски цветя. Спомни си за жълтите цветчета на ехинацеята, които изпъстряха обширните пшенични поля на брат ѝ Джори, непокорими и изобилни. Знаеше, че домът я очаква някъде напред, а не е останал зад нея; даваше си сметка, че трябва да се отърси от спомена за фермата — и от всички мисли за живота си преди това — но точно сега нямаше сили да го направи.