Алма Катсу - Глад

И разбира се, въпреки че отдавна го бяха заровили, все още не можеше да се отърси от спомена за обезобразеното тяло на убитото момче, с оголени от плътта кости. В светлината на този спомен мисълта за пикник му се струваше още по-гротескна.

Но въпреки това той се насили да прекоси лагера. Боеше се от мисълта да види Тамсен, но в същото време желаеше да я зърне; сега му се струваше още по-красива, когато я погледне отдалеч, но освен това и страховита — като току-що наточено острие. Под прикритието на мрака тя омекваше под пръстите му; идваше при него като дим, който оставаше по косата му, по дрехите му, и пълнеше дробовете му. Преди две нощи я беше попитал дали наистина не е вещица, че да го омагьоса така, но тя само се беше засмяла.

Бяха подредили импровизирани маси от ритли, подпрени с пънове, с опънат върху тях памучен плат на райета. Семействата бяха бръкнали по-дълбоко в провизиите си, за да приготвят пай и да отрежат допълнително бекон. По-късно щеше да има и танци, и приказки край огъня. Стентън прие една купа от пилешката яхния на Лавина Мърфи — беконът толкова му беше омръзнал, че не можеше да понесе мисълта за него — и накрая обра мазнината по дъното на купата с парчета сухар.

— Ядеш така, все едно не си ял от цяла седмица — пошегува се Лавина Мърфи.

Беше мормонска вдовица, повела цялото си домочадие — включително омъжените си дъщери и техните съпрузи, та чак до собствените си деца, най-малкото от които беше само на осем години — в търсене на нов дом на запад, сред последователите на тяхната вяра.

— А може би наистина не си, след като си нямаш жена да ти готви — добави тя. — Не ти ли омръзна ергенският живот, мистър Стентън?

— Не съм срещнал подходящата жена — отговори той, като си наложи да преглътне нетърпението си.

Не виждаше друг начин да си спечели приятели, а нямаше никакъв шанс да се опълчи на Донър, ако на негова страна не застане никой друг.

Жените само се разсмяха, когато чуха този отговор.

— Не ми се вярва, мистър Стентън — възрази Пеги Брийн, заслонила очи от слънцето с ръка.

Зад нея беше застанала Дорис Уолфингър, като хубаво пате зад майка си. Пеги беше едра жена, яка като товарен кон, която бе народила половин дузина синове. Дорис беше още девойче, почти не говореше английски език и се усмихваше неразбиращо всеки път, когато някой се обърнеше към нея. Стентън нямаше как да не се запита какво в действителност се въртеше в главата ѝ.

— Нали знаеш какво казват за мъжете, които остават ергени твърде дълго, мистър Стентън? — попита го лукаво Пеги Брийн. — Започват да се държат странно, така казват.

— Да не искаш да кажеш, че вече е трудно да се общува с мен, мисис Брийн? — възкликна той с престорена обида. — А аз си мислех, че се държа съвсем дружелюбно.

— Просто казвам, че има опасност да се превърнеш в кисел стар ерген — отвърна Брийн, а останалите жени се разсмяха. — Не смяташ ли, че е по-добре за човека да живее с другите? И да се разбира с тях?

Стентън си помисли, че в гласа на Пеги Брийн се беше прокраднало нещо ново: не просто констатация, а предупреждение.

Лавина Мърфи отново се намеси в разговора, като очевидно не забелязваше какво се опитва да каже Брийн.

— Самата аз съм била омъжена три пъти. И винаги казвам: какво му е хубавото на това да си сам? По-добре да си имаш някого, с когото да споделиш пътя. Пеги е права, мистър Стентън. Ще бъде жалко да се похаби мъж като теб.

Думите ѝ бяха посрещнати с още смях. Стентън дори улови един скришен срамежлив поглед от Дорис Уолфингър.

— Не вярвам много жени да издържат мъж като мен — отвърна той.

Каза го, за да се пошегува с тях, но в същото време дълбоко в себе си знаеше, че е вярно. Той не заслужаваше да има добра жена — не и след онова, което бе сторил, или по-скоро не бе успял да стори.

— Обзалагам се, че има такива — дори в нашия малък керван — които няма да се съгласят с тези думи, мистър Стентън, и ще бъдат готови да ти го докажат, ако им дадеш и най-малък шанс — заяви Лавина Мърфи. — Прекарвай по-малко време сам и повече време с нас и ще видиш.

Не му хареса тънкият намек в нейните думи, нито погледът на Лавина, който му хвърли с присвити очи изпод дългите си мигли. Знаеше, че жените притежават своя собствена сила. Едно обвинение щеше да бъде достатъчно, за да накара всички да му се нахвърлят. Точно както преди. Никой не се беше усъмнил в онова, което бе казал за него бащата на Лидия, макар и да беше син на един от най-уважаваните свещеници на Източното крайбрежие. Беше се случило преди повече от дузина години, но сърцето му все така се свиваше в паника, когато си спомнеше.