Скот Сиглър - Земно ядро

— Задържай всички външни обаждания — каза Ангъс, махна арогантно с ръка и се отдалечи, като оставяше кални следи.

Мо изгледа гърба му с омраза.

Ранди събра калта от гишето на спретната купчинка и я избута в обърнатата си каска.

— Извинете — каза с оправдателна усмивка. Очилата с черни рамки подчертаваха бръчиците от смях около очите му. Беше толкова слаб, че гащеризонът му висеше като на концлагерист. Оредялата му черна коса бе мокра от пот.

Мо погледна вече почти чистото гише, после Ранди. Ранди беше нисък, но пак бе с около пет сантиметра по-висок от червенокосия трън в задника, който се наричаше доктор Ангъс Кул.

— Благодаря — сухо отговори Мо.

Ранди сви рамене и тръгна към асансьора; държеше каската като саксия.

Мо го изгледа как влезе в асансьора и щом вратите се затвориха, разгъна листчето и набра номера.

„Да бе, ще ти задържам всички обаждания, малко надуто лайно такова“. Зачака да му вдигнат.

— Ало? Да, свържете ме с Конъл Къркланд, моля. Да, веднага. Кажете му, че става дума за Ангъс Кул.

Ангъс влезе в стаята си, изу гащеризона и остана само по потно бельо и мръсна тениска, щампована с голяма картинка на танцуващия Снупи. Гащеризонът остана на пода — твърда купчина плат и мръсотия.

Трябваше му душ. Горещ продължителен душ. Да изчисти цялата тая мръсотия, а после да си намери местенце с големи мазни бургери и още по-мазни пържени картофи. Бяха открили ново разклонение на пещерата Дънстън. Беше малко и в него едва можеше да се пълзи, но беше ново. Невиждано досега от никого. Бяха се пързаляли цели триста метра в калта, за да го открият, а после изследваха петнайсет метра от пасажа, който бе тесен като ковчег. Но пък в края на краищата не бързаха, имаха още три дни за проучване. А ако не стигнеха, Ангъс просто щеше да се обади и да поиска още отпуска.

Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Той вдигна машинално.

— Да? — Очакваше да чуе Ранди.

— Ангъс Кул? — Гласът не беше на Ранди. Ангъс си спомни за съобщението, което го чакаше на рецепцията. Усети как се вбесява на управителя — тоя тип очевидно го беше направил нарочно. Ангъс мразеше надутите простаци: те просто не бяха достатъчно умни, за да видят нещата в целостта им. Бяха нещо като говорещи маймуни.

Ангъс въздъхна.

— Аз съм. Ако е за работа, дано да има основателна причина.

— Работа е, господин Кул, и има адски основателна причина. Конъл Къркланд е на телефона.

— Здравейте, господин Къркланд. — Ангъс мразеше да нарича някого „господин“, но ако вярваше на някой от корпоративните митове, той бе, че Къркланд е лошият чичко, човек, който не бива да се ядосва, освен ако не си просиш сериозни неприятности. Разбира се, Къркланд бе свикнал да си има работа с бизнесмени, а това изобщо не можеше да се сравнява с това да кръстоса шпага с някой с умствените способности на Ангъс Кул.

— Тъкмо влязох и щях да ви се обадя — каза Ангъс. — Какво има?

— Трябвате ми в Детройт веднага, господин Кул. Имаме разработка, която изисква вашето внимание.

— Веднага? Но аз съм в отпуск.

— Това е много важно за компанията и изисква вашето внимание. Имате резервация за полета за Детройт в 08:45 довечера. И ще бъдете на него.

— Как пък не! За кого се мислите? Какво ще направи компанията, ще ме уволни ли? Не мисля. Каквото и да е, може да почака. Зает съм.

— Това ще си го решите вие, господин Кул — каза Конъл. — Ако не се качите на този самолет и не се върнете на работа утре сутринта в осем, много ще загазите.

— О, хайде бе. Я стига, господин Къркланд. Никой няма да ме уволни и вие го знаете. А ако го направите, внушителният ми талант ще влезе в употреба на конкуренцията след по-малко от двайсет и четири часа. Всъщност точно сега това ми изглежда много добре. Мисля, че ще си поизлъскам автобиографията и ще видя какво може да ми предложат по широкия свят. Вие какво мислите за това, господин Голяма клечка?

Настъпи кратко мълчание. Ангъс зачака Къркланд да бие отбой. В края на краищата костюмарите трябва да се занимават със собствените си незначителни дела и да не притесняват интелектуалния елит.

— Ако смятате, че ще намерите по-добра алтернатива от „Земно ядро“, ваша работа — каза Конъл съвсем спокойно. — Но на ваше място не бих подценил до какво може да доведе репутацията.

— Репутацията ми е безупречна.

— Така ли, Ангъс? Странно, аз имам доста различно мнение за това. А доколкото мога да си представя, така ще е и с всеки друг, който ме попита за вашите способности. Или по-скоро всеки, с когото бих се свързал аз.