Скот Сиглър - Земно ядро

Историята шокира Сони, и то не заради убийствата. Разказите за убийства по време на златните трески бяха толкова обичайни, че в местните вестници обикновено се отбелязваха само с по един абзац. В някои градчета нещата бяха неконтролируеми до такава степен, че имаше поне по едно убийство седмично. Мъжете в мините извършваха убийства често — или за да защитят периметъра си, или просто защото полудяваха. Дългите месеци в пустинята, трескавото изтощително копаене, недостигът на храна и вода, отбиването на индиански нападения, а още по-често и на посегателствата на други миньори — всичко това често докарваше хората до ръба.

Това, което разтревожи Сони, бе чувството, което го бе обзело на онази прокълната планина, когато бе открил извора. Нещо не беше наред, усещаше се някакво… зло. Зачуди се дали Джесъп е изпитал същото преди толкова много години.

Разтърка очи. Трябваше да предаде тази информация на Конъл и трябваше да отиде да намери истинското местоположение на мината на Джесъп.

17:08

Конъл отвори един браузър и написа „earthcore.biz/intranet“. Въведе потребителското име и паролата си и започна да извиква информация за един от ключовите служители на корпорация „Земно ядро“. Сега, след като бе намерил „Силвър Спринг“ на Сони, можеше да започне същинската работа. Целият район около находката на Сони трябваше да се проучи с прецизни инструменти, за да се определи източникът на платинения пясък. Конъл можеше да се довери само на един човек, който да изпълни тази задача.

Макар че корпорацията плащаше заплати на петима истински гении, Ангъс Кул бе нещо много повече. Конъл бе наел неизвестния Кул точно след като той бе защитил трети докторат само двайсетгодишен. Само след година Кул бе обявен за най-добрия учен на „Земно ядро“ и стана шеф на отдела за проучвания на компанията.

Конъл не беше стъпвал в лабораториите на корпорацията от четири години, малко преди Кори да умре. А и нямаше нужда от него там. Под контрола на Ангъс отделът работеше като добре смазана машина — макар може би отряд дисциплинирани есесовци да бе по-добро сравнение. Кул управляваше лабораториите с диктаторски похвати и изискваше безупречност от подчинените си, някои от които бяха два пъти, че и повече по-възрастни от него.

Откритието на Макгинес изискваше незабавен анализ, което означаваше, че Кул трябва да дойде в лабораторията възможно най-бързо. Конъл отвори графика на персонала на „Земно ядро“ и видя, че Кул отново е на почивка — този път в пещерите в Монтана. Момчето не просто изучаваше геология, то живееше с геологията и пътуваше по всички кътчета на света, за да изследва пещерите. В жилите му течеше дива кръв. Беше пристрастен към адреналина и арогантно изискваше три месеца отпуск годишно за безразсъдни номера като катерене на планини, летене; с парапланер, скачане с парашут и рафтинг, но най-вече за изследване на пещери. Конъл не бе изненадан, че Кул го няма, но момчето му трябваше в Детройт. Веднага.

Графикът показваше, че Кул е на почивка с Ранди Райт, още един от учените мозъци на „Земно ядро“. Ранди, сподвижникът на Ангъс в адреналиновите му приключения, работеше в корпорацията от десет години. Може би щеше да набие малко ум в главата на Ангъс. Конъл наистина не се интересуваше как ще стане това, стига и двамата да се появяха в офиса утре сутринта.

Ангъс Кул и Ранди Райт излязоха от пещерата Дънстън в Монтана покрити в гъста кал от глава до пети. По пътя към хотела калта изсъхна и когато Ангъс влезе във фоайето, от нея падаха парчета при всяка негова стъпка. Можеше да се избърше, както бе направил Ранди, но му бе забавно да гледа отвратеното изражение на тлъстия управител.

„Плебей — помисли Ангъс. — Ако може да мисли само за мръсотията по килима си, значи заслужава нещо още по-лошо“.

Отиде на рецепцията и тежко тупна каската си на гишето. Разхвърчаха се парчета засъхнала кал. Лицето на управителя се изду от едва сдържан гняв, докато Ангъс изтръскваше мръсотията от бялата пластмасова каска, налепена с цял куп стикери от дъвки, предимно със Снупи и Шрьодер.

— Имам ли съобщения? — попита Ангъс с невинна усмивка. На табелката с името на управителя пишеше „Мо“, нещо, което Ангъс сметна, че много му отива.

— Да, господине — отвърна Мо след неуспешен опит да му върне усмивката. — Търси ви някой си господин Конъл Къркланд. Каза да се обадите на този номер веднага. — Управителят му подаде едно листче, на което Ангъс не обърна внимание.