Скот Сиглър - Земно ядро

— Не знам — отвърна Вероника. — Мисля, че почти разбирам писмеността им, но техните „дни“ и „години“ сигурно се базират на въртенето на родната им планета и се различават от нашите.

— Но в един момент сигурно се е наложило да преминат към земно време, нали? Към някаква система, която отчита дните и нощите? — попита Конъл.

— Защо? Били са под земята. Тук времето не се променя, няма ден и нощ. Можели са да използват всякаква система за отчитане на времето.

Конъл изумено се зачуди колко време им е трябвало, за да открият Земята.

— Може да са били в космоса хиляди години. Наложило се е цялата култура да бъде самостоятелна. Сигурно цели поколения са се раждали, живеели и умирали, преди корабът да достигне подходящата планета.

— Може точно това да е била културата им — отговори Санджи. — Класа в обществото, която живее и умира на кораб. Може цели поколения никога да не са виждали дома си при такива пътувания.

Конъл кимна. Всички елементи на странния пъзел започваха да се подреждат.

— Може би пък точно затова са избягали. Ако са били такова самостоятелно общество, просто е трябвало да намерят къде да кацнат, нали така?

— И точно това са направили според тази поредица изображения — каза Санджи, докато проследяваше друга редица плочки. — Мисля, че това ще ти се стори много познато, Рони.

Вероника и Конъл погледнаха релефа. Очертанията на планината Уа-Уа красяха долния край на изображението. Голям правоъгълен къс от планината се носеше във въздуха и оставяше зееща дупка. Корабът с форма на клечка за уши бе под летящата планина, наполовина скрит в дупката.

— Значи това означава големият правоъгълник — изсумтя Вероника. — Не са изкопали ниша, а просто са вдигнали цялата проклета планина и са оставили кораба вътре.

На Конъл не му хареса тонът ѝ. Тя сякаш не се вълнуваше от подробно изобразената история пред себе си. Изглеждаше резервирана, сякаш искаше да разреши загадката механично просто защото я имаше, а не от искрено любопитство. Зачуди се дали О’Дойл не беше прав, дали тя не „рухваше“.

Предполагаме, че са дошли преди повече от десет хиляди години — каза Вероника. — Човешката цивилизация още е била в ранните си години на развитие. Не е имало технологии. А в този район е имало много малко хора. Лесно са можели да завземат цяла Северна Америка, както и целия свят. Можели са да пометат цялото човечество и да завладеят Земята.

— Може би не могат да живеят на повърхността — каза Санджи. — Изглежда, се чувстват добре при температури, които са твърде високи за хората. Може би там, където ние се чувстваме добре, за тях е твърде студено. Една обикновена зима на повърхността би могла да ги убие. Зимата би означавала спад в температурата с 80 градуса за тях. Все едно ние да се опитваме да оцелеем в среда, в която дневните температури са минус осемдесет градуса по Целзий.

— Освен това — каза Конъл — врагът все още ги е преследвал. Скалоподите не са мислели за завоевания, Вероника. Мислели са за оцеляване. Искали са да се скрият от този враг. Затова са се заровили на такава дълбочина и не са оставили следи на повърхността. Затова заравят останките на всички, които нападат — не искат да оставят ѝ най-малката следа, че са тук. Дори врагът им да дойде на Земята, може никога да не ги открие.

— Значи скалоподите са започнали отначало — каза Санджи. — Какво е станало по-нататък?

— До тази ниша има още две — отвърна Вероника. — Може би историята продължава там.

Тръгнаха към следващата ниша.

О’Дойл спеше на пресекулки. От челото му струеше пот. Много от мехурите по лицето му се бяха спукали и от тях течеше гной, гъста и лъскава на изкуствената светлина. Либранд непрекъснато потапяше ръка в реката и нежно изтриваше лицето му. Не знаеше дали това му помага. Но водата бе малко по-хладна от горещия въздух и сякаш забавяше потенето, затова тя продължаваше.

О’Дойл умираше. Трябваше да го измъкне оттук и да го закара в болница, ако искаше да оживее. Обезболяващите и антибиотиците отдавна бяха свършили. Не смееше да докосне кул-стюма му и да провери раните от страх да не разкъса кръпките, които бе направил Ангъс. Това щеше да покачи температурата на О’Дойл и той щеше да умре. Жегата и болката вземаха своята дан от нейния невероятно корав, невероятно смел мъж.

— Дръж се, Патрик — прошепна тя. — Дръж се още малко и ще се измъкнем оттук.

И понеже гледаше О’Дойл, не забеляза двата метални паяка, които тихо изскочиха от кораба и тръгнаха към нея по песъчливия бряг.