Скот Сиглър - Земно ядро

— Защо, по дяволите? — попита Ангъс. — Тогава няма да можем да разработим мината. Няма да ни позволят.

— Защото ако не се покажем пред света, сме мъртви — отговори О’Дойл. — Ранди е прав. Военните ще направят всичко възможно, за да контролират напълно това място. Всичко. Включително да ни избият до крак.

— Преувеличаваш — каза Ангъс. — Нима очакваш да повярвам, че правителството избива американски граждани, за да пази тайни, параноично копеле такова?

Гласът на О’Дойл прозвуча заплашително.

— Със сигурност знам, че прави точно това. Лично съм го правил.

Всички се обърнаха към него. Само грохотът на реката нарушаваше тишината. Конъл знаеше каква бе професията му, но бе съвсем различно да го чуе от устата му.

— Значи сега или никога — наруши мълчанието Ранди. — Трябва да погледнем вътре и да научим каквото можем сега, защото може никога да не получим друга възможност.

— Може да нямаме възможност да направим нищо , ако скалоподите дойдат! — извика Либранд. — Не разбирате ли? Борим се за оцеляване, а не за чек или корица на „Сайънтифик Американ“! Трябва да тръгваме веднага и да правим оценка на всичко, след като излезем в безопасност горе. Те може и да не влязат след нас веднага, но това е тяхната свещена земя . Рано или късно ще дойдат и ще ни пипнат!

Конъл се замисли. Беше права. Каквито и да бяха религиозните табута на скалоподите, те не можеха да рискуват безопасността си при непредвидимото им поведение. А и всъщност какво знаеха за религията им? Че задължително трябва да изчакат пет часа, преди да посекат осквернителите? Тъкмо щеше да каже на всички да тръгват, когато го прекъсна далечен вик. Беше Вероника, която се бе отдалечила на петдесет метра до стената на пещерата.

— Елате насам! — извика тя. — Елате да видите! Тези копелета ми станаха ясни!

На Конъл му идваше да се гръмне, че я е оставил да се отдели от групата. Дори не бе забелязал кога се е отдалечила. Бе твърде зает да гледа невероятния кораб. Какво си мислеше тя, по дяволите? Как можеше да се отдалечава така от всички в такъв безнадежден момент?

— Тя започва да рухва — тихо каза О’Дойл, сякаш прочел мислите му. — По-добре я върнете и не я изпускайте от поглед, господин Къркланд. Имам лошото предчувствие, че ще рухне много скоро.

Конъл сви ръце пред устата си.

— Върни се, Вероника! Върни се веднага!

— Това е цялата им история — извика Вероника. Гласът ѝ се чуваше слабо, погълнат от грохота на реката. — Елате!

И изчезна в нещо като ниша.

— Ще я доведа — каза Конъл. — Ще я довлека, ако се налага. Трябва да вървим.

— Аз… имам нужда от почивка — каза О’Дойл.

Конъл погледна бедрото му. По кул-стюма бяха избили петна кръв. Бе забравил колко лошо е ранен О’Дойл. Едрият мъж се бе отпуснал тежко. Бе твърде уморен, за да стои прав.

— Двайсет минути — каза Либранд. Гласът ѝ бе нисък и студен. — Двайсет минути почивка. После тръгваме.

— Влизам в кораба — каза Ранди.

Конъл се обърна към него.

— Няма да стане! Ще стоиш тук, по дяволите. Ще отида да доведа Вероника, ще починем двайсет минути заради О’Дойл и тръгваме.

— Влизам — каза Ранди. Гледаше Конъл право в очите. — И Ангъс идва с мен.

— Така ли? — попита Ангъс.

— Да — отговори Ранди. — Конъл, ако мислиш, че можеш да ме спреш, заповядай.

Конъл не бе в много по-добро състояние от О’Дойл, а това означаваше, че не бе във форма да се бие дори със слабак като Ранди. Никога не бе виждал Ранди толкова… уверен и решителен.

Либранд си погледна часовника.

— Тръгваме в 09:47. Който не се върне дотогава, остава сам.

Конъл се обърна и закуцука към Вероника. Санджи тръгна с него.

Кейла стоеше напълно неподвижно. Намираше се в тесен страничен тунел, наполовина скрита зад редица дебели кафяви сталагмити. То премина край нея с равен ход. Дали бе опасно? Нямаше представа. Дори не знаеше дали я вижда. Стискаше пистолета и чакаше.

Изчака, го да доближи на няколко метра, прицели се и стреля. Куршумът продупчи метала, заби се в кръглото тяло и запрати съществото в стената.

То се олюля несигурно. Кейла стреля още два пъти. Двата куршума пробиха огромни дупки в тялото му. То спря, седна на пясъка и замята крака. Кейла внимателно се прицели и стреля отново. Този път куршумът го повали.

Съществото спря да мърда.

„Доказателство“, помисли Кейла. Внимателно го вдигна за единия крак. Никога не бе виждала подобно нещо и веднага разбра, че на правителството ще му потекат лигите при вида на тази сложна машина.