Скот Сиглър - Земно ядро

Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.

— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.

— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.

Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.

Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.

— Да изчезваме — каза Ангъс.

08:26

4868 метра под земята

За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.

Конъл хвърли поглед през рамо.

Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.

Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.

— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!

Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.

— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!

Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.

Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото ѝ тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.

„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.

— Ето я! — извика Вероника. В гласа ѝ се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!

Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.

Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето ѝ се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.

Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.