Ранди стоеше зашеметен и мълчеше. Ангъс не помръдваше, но на лицето му бе изписано неверие. Взираха се в ставащото пред тях и последното парче от пъзела ги връхлетя като лавина.
— Те са изкопали всичко — каза Ангъс — В продължение на хиляди години. Тук има хиляди километри тунели и пещери. Милиарди тонове скала.
— Камъче по камъче — отвърна Ранди. Смаяно се опитваше да изчисли тегло, обем и размери. — Камъче по камъче.
Ангъс отново пусна заглушителя. Жуженето му изпълни пещерата. Координираните действия на сребристите буболечки веднага преминаха в масово безцелно щуране. Много от тях паднаха от стената. Скалата под тях се разкри.
Квадратна плочка със страна двайсет и пет сантиметра, на която имаше лица. Прясно издялани лица. Либранд. Мак. Конъл. О’Дойл. Вероника Рийвс. Санджи Хаак. Ангъс. Ранди. Това бе първата плочка. На втората се виждаше как Ангъс и Ранди вървят в един тунел. Всеки детайл от каските и кул-стюмите им бе гравиран съвършено в камъка. Имаше и още плочки… празни плочки. И двамата бяха виждали релефи на други места пещерите и знаеха какво следва.
— Да изчезваме — каза Ангъс.
08:26
4868 метра под земята
За щастие скалоподите вдигаха много шум. Конъл си даде сметка, че в противен случай отдавна щеше да е накълцан на парчета. Сребристите буболечки още се щураха безцелно и задръстваха пътя, така че им беше трудно да вървят бързо по и без това неравната повърхност. Досега не бе виждал толкова много буболечки на едно място: буквално покриваха пода и падаха от стените и тавана като мазилка на порутена къща.
Конъл хвърли поглед през рамо.
Вонята на изгнили ябълки и кучешки изпражнения се носеше из тунела като грозен дъх на умиращ от чума. Писъците на скалоподите и стърженето на грубата им кожа по пясъка и скалите изпълваха въздуха. Проблясваха яростно. Ярките цветове осветяваха стените като в дискотека. В ума на Конъл се прокрадна видение на блещукаща коледна елха, натъпкана в канализационна тръба.
Това, че сребристите буболечки се щураха безцелно, му вдъхваше кураж, защото означаваше, че Ангъс и другите са близо. Не знаеше дали ще успее да се справи. Коляното му пулсираше като гейзер, а гърбът му протестираше при всяка разтърсваща стъпка. За трети път през последната минута в ума му проблесна мисълта за саможертва. Можеше да се обърне и да се бие, а това щеше да спечели малко време на Санджи и Вероника, за да избягат. Вероника бе хванала ръката му и го влачеше напред, сякаш чуваше мислите му през високоговорител.
— Хайде, Конъл! Не се оставяй тези скапаняци да ни хванат!
Санджи уморено пухтеше, но успяваше да подвиква насърчително.
— Почти стигнахме Плътната маса. Не мисля, че ще ни последват там. Това е последната ни надежда!
Тримата тичаха в тунела. Приличаха на подскачащи деца от цялото това заобикаляне на криволичещите сребристи буболечки. Конъл отново погледна през рамо. Проблясващите скалоподи ги доближаваха. Бяха само на двайсет метра и напредваха бързо. Закривените им платинени ножове приличаха на трийсетсантиметрови зъби на някакъв ужасен многоцветен дракон. Те, изглежда, лесно успяваха да се придвижват сред умопомрачителните пълчища сребристи буболечки.
Един камък профуча и събори от стената една буболечка близо до Конъл. Платиненото ѝ тяло се смачка сред дъжд от искри. Ако камъкът бе улучил целта си, мозъкът му щеше да опръска стените. Конъл се съсредоточи и удвои усилията си. Болката в крака и гърба отстъпи пред нуждата да бърза. Странна мисъл се появи неканена в ума му.
„Значи така се чувства плячката, когато я гонят“.
— Ето я! — извика Вероника. В гласа ѝ се смесваха пълно изтощение и надигащо се тържество. — Ето я пещерата! Почти стигнахме!
Шумът зад тях се усили. Сякаш скалоподите бяха на сантиметри. Страхът напрегна тялото му и даде на краката му криле. В стените се удряха камъни и отскачаха в краката му на сантиметри от него. Един го забърса по рамото. Той едва не загуби равновесие, но продължи напред.
Вероника настъпи една сребриста буболечка, изпищя, препъна се и политна надолу. Конъл светкавично се протегна, хвана я за кръста и я задържа на крака. Лицето ѝ се сгърчи от болки, но тя не се предаде. Измина последните двайсет метра с подскоци на един крак; Конъл я подкрепяше.
Изведнъж мракът на пещерата отстъпи пред ярката светлина на Плътната маса. Пред очите на Конъл се появи нещо огромно, но той успя да се съсредоточи единствено върху това да крачи.
Читать дальше