Скот Сиглър - Земно ядро

— Може би Плътната маса е свещена земя, в която не трябва да стъпват — каза Вероника. — Не знам.

Конъл заоглежда изображенията. Високо горе, почти до тавана, видя нещо, което май не се връзваше с „религията“ на скалоподите.

— Вероника — попита, — дали това не е човек? И дали не носи това, което си мисля?

Вероника погледна нагоре. Светлината от лампата ѝ се сля с тази на Конъл.

— Да, човек е и носи старовремска миньорска лампа.

Следващите картини показваха още едно клане. Клане на хора и коне.

— Боже мой — прошепна Вероника. — Масовият гроб на платото.

— Джесъп — каза Конъл. — Изсекли са историята на мината на Джесъп.

— Но това не може да е част от религия — каза Вероника. — Няма никаква логика… освен ако това просто не е религия, а исторически документ. Мисля, че те…

Думите ѝ замряха, защото чу слабо потракване. Погледна наляво, откъдето бяха дошли, и дъхът ѝ замря. Една сребриста буболечка висеше от тавана и ги наблюдаваше, както паяк наблюдава своенравна плячка.

Вероника изведнъж осъзна, че са много извън обсега на заглушителя. Когато не долавяха сигналите му, сребристите буболечки бързо възвръщаха обичайното си поведение.

— Да се махаме оттук — каза Конъл.

На Вероника не ѝ трябваха повече увещания.

08:10

Ангъс и Ранди вървяха предпазливо и се оглеждаха за странстващи скалоподи. Сребристите буболечки, на които се натъкваха, приличаха на бавно умиращи от инсектициди оси. Заглушителят объркваше сигналите им и те се блъскаха в стените и една в друга.

Напред се появи далечна слаба светлина. Знаеха какво е. Там бе входът към огромната пещера, заобикаляща Плътната маса.

Ангъс се тревожеше, че другите закъсняват. Наведе се да постави един малък сензор за движение, а Ранди измъкна от раницата си Марко/Поло.

— Как се движат? — попита Ангъс и хвърли предпазлив поглед към една сребриста буболечка, която тромаво се препъваше към тях. Ранди натисна няколко бутона, за да настрои екрана, и каза:

— Бавят се. Конъл, Вероника и Санджи изостават с десет минути.

Ангъс сграбчи олюляващата се сребриста буболечка за единия крак и небрежно я метна в тунела, все едно беше боклук.

— Тъпанари! Не могат ли да се поразмърдат?

— По дяволите, Ангъс. Ранени са, при това доста зле.

— О, не ги оправдавай, Ранди. Ако не тръгнат по-бързо, може да се наложи да изчезнем сами.

— Шегуваш се!

— Изобщо не се шегувам. Не можем да ги чакаме. А и те знаят пътя. Предлагам да ги заведем до Плътната маса, да им покажем Магистралата на Лин — и дим да ни няма. Само ни бавят.

Изведнъж Ранди изправи рамене и свъси вежди. Ангъс никога не го бе виждал да прави така и това изобщо не му хареса.

— Не — твърдо каза Ранди. — А ако тръгнеш, ще е без картата. Трябва да изведем всички.

Гняв и разочарование свиха сърцето на Ангъс. Не и Ранди. Всеки друг, но не и той . Не разбираше ли, че другите нямат значение? Не разбираше ли, че те са най-обикновени хора и че на Земята има още шест милиарда като тях? А те с Ранди бяха различни , бяха гении .

— Ранди, стига глупости! Няма да се жертваме заради тия тъпаци .

— Казах: не — заяви Ранди все така твърдо. — Те са хора и ще ги измъкнем оттук.

— Добре де, какво ще кажеш да повикаме помощ? Можем да излезем много по-бързо от тях.

Ранди поклати глава.

— Не, Ангъс. Мисля, че Конъл има право за теб. Не иска да ти се довери да избързаш напред и да извикаш помощ. И аз не искам. Мисля, че те е грижа единствено за себе си и ще забравиш за всички, щом срещнеш някаква опасност… включително и за мен.

Ангъс потисна гнева си. Ранди чисто и просто бе предател. И следователно не заслужаваше никаква лоялност.

Оставаха им петнайсетина метра до входа към Плътната маса. Ранди погледна към един страничен тунел вдясно и спря толкова рязко, че Ангъс за малко не се блъсна в него.

— Какво има?

Ранди не отговори, само ужасено посочи.

Кейла бе изправена пред дилема. Следите на гадното малко нищожество тръгваха по един тунел вляво. Магистралата на Лин, от друга страна, продължаваше неотклонно към Плътната маса.

В края на краищата тя искаше да го убие, така че трябваше да тръгне по следите му. Възможно бе обаче следите да са стари. В тунелите нямаше вятър, нямаше излагане на атмосферни условия и нямаше какво да повлияе на следите, за да се разбере откога са. Сигурно бяха на няколко дни. Оставени малко след като хеликоптерът бе кацнал на няколко километра от лагера и гадното малко нищожество и оня задник — приятелят му — бяха тръгнали към планината под прикритието на нощта.