Дин Кунц - Студен огън

Врагът, разчленен на безброй много части, се втурна върху тях и тя скри лицето на Джим за трети път. Себе си не криеше и този път не затвори очите си като преди, а остана изправена сред вихрушката от криле, човки, и нокти. Отвръщаше на хилядите малки, лъскави, катраненочерни очички, които я заобикаляха отвсякъде и я гледаха, без да премигват, всяко едно влажно и дълбоко като нощ; всяко безжалостно и свирепо като самата вселена и като всички тайни на човешкото сърце Знаеше, че взирайки се в тези очи всъщност гледа в очите част от Джим — неговата най-тъмна, и най-скрита част, която другояче не можеше да достигне — и повтаряше името му. Не викаше, не пищеше, не се молеше и не плачеше, в гласа й нямаше нито яд, нито страх — зовеше го тихо, отново и отново с цялата нежност, която изпитваше към него, с цялата си обич. Те се нахвърляха върху нея толкова яростно, че перата на крилата им свистяха; разтваряха закривените си човки и пищяха в лицето й; скубеха заплашително косата й и дърпаха дрехите й, но без да ги късат, оставяйки й последен шанс да избяга. Опитваха се да я стреснат с поглед, със студените си безмилостни очи на хищници, но тя не се поддаваше, просто продължаваше да повтаря името му, после му се кълнеше, че го обича, отново и отново, докато най-сетне…

… те изчезнаха.

Не отлетяха в небето като преди. Изчезнаха. В миг въздухът бе изпълнен с тях и с пронизителните им крясъци — а в следващия вече ги нямаше, сякаш никога не бяха съществували.

Холи задържа Джим до себе си още секунда, после го пусна. Той сякаш беше в транс.

— Джим — умолително изрече Хенри Айрънхарт.

Джим застина за миг, после се свлече от пейката на колене пред стария човек. Грабна съсухрената му ръка и я целуна.

Без да вдига поглед нито към Холи, нито към Хенри, промълви:

— Баба видя как Врагът излиза от стената. Случваше се за пръв път, и аз самият го виждах за пръв път. — Гласът му звучеше странно, сякаш част от него все още беше в миналото, изживяваше наново ненавистния миг, благодарен, че всъщност не бе имало чак толкова основателна причина да се ужасява от него, колкото му се бе струвало. — Видя го, уплаши се и се препъна назад по стълбите… — Той притисна ръката на дядо си до лицето си. — Не съм я убил.

— Зная, че не си, Джим. Боже мили, зная, че не си.

Старецът погледна към Холи и в очите му се четяха хиляди въпроси за птиците, враговете и чудовищата в стените. Но тя знаеше, че за отговорите ще трябва да почака, както бе чакала тя — и както бе чакал Джим.

Като прекосяваха планините на път за Санта Барбара, Джим се отпусна на седалката със затворени очи. Изглежда бе заспал дълбоко. Холи предположи, че се нуждае от сън толкова отчаяно, колкото и всеки друг човек, защото през последните двадесет и пет години почти не бе отдъхвал.

Вече не се страхуваше да го остави да спи. Бе сигурна, че Врагът си е отишъл заедно с Приятеля и сега в тялото му живее една-единствена личност. Сънищата вече не бяха врати.

Засега не искаше да се връщат в мелницата, макар че бяха оставили там някои вещи. Беше се наситила и на Свенборг и на всичко, което означаваше градчето в живота на Джим. Искаше да се приютят на някое ново място, където никой от тях не е бил, където новото начало ще бъде изковано без примеси от миналото.

Докато шофираше през опожарената от слънцето долина под пепелносивото небе, тя нареди цялата мозайка и се замисли над получилата се картина:

… безкрайно надарено момче, много по-надарено, отколкото подозира, преживява клането в „Патока Дикси“, но след танца на смъртта душата му е покъртена до дъно. В отчаяния си опит да се помири със себе си, то взима от библиотеката фантастичния роман на Артър Уилът, с помощта на невероятната си магическа сила създава Приятеля — въплъщение на най-благородните му пориви — и Приятелят му казва, че му е отредена мисия в живота.

Но момчето е изпълнено с такова отчаяние и ярост, че само Приятелят не е достатъчен да го изцели. То се нуждае от трета същност, в която да изтласка негативните си емоции, цялата чернилка, която го плаши. Така то създава Врага, допълвайки сюжета на романа. Самичко в мелницата, то води въодушевяващи разговори с Приятеля — и превръща Врага в плът и кръв.

Докато една нощ, в най-неподходящия момент, се появява Лина Айрънхарт. Уплашена, тя полита назад по стълбите…

Шокиран от стореното от Врага, дори от самото му присъствие, Джим се насилва да забрави своята фантазия, и Врага, и Приятеля, точно както Джим Джеймисън забравя срещата си с извънземното, след като спасява живота на бъдещия президент на Съединените щати. В продължение на двадесет и пет години той с все сили се старае да държи плътно затворен капака на казана с раздробената си личност, потискайки както най-добрите, така и най-лошите си качества, и води относително тих и безцветен живот, защото не смее да събуди по-дълбоки чувства.