Дин Кунц - Студен огън

Той замълча.

Мълчанието се проточи.

В небето над тях вече имаше двадесетина птици.

Кръжаха. Безмълвно.

— И това започна да ви тревожи — обърна се Холи към Хенри.

Той докосна с трепереща ръка дълбоко прорязаното си от бръчки лице, не толкова в старание да премахне умората, а сякаш се опитваше да отхвърли натрупаните години и да върне отдавна изгубеното време.

— Прекарваше все повече време в мелницата, Джим. Понякога седеше там цял ден. А дори и нощем. Понякога ставахме посред нощ да идем до тоалетната и виждахме как там свети, в два или три сутринта. А ти не беше в стаята си.

Хенри спираше все по-често. Не беше изморен. Просто не искаше да се рови в отдавна погребаното минало.

— Ако беше посред нощ, отивахме в мелницата и те довеждахме обратно, или Лина, или аз. Все ни разправяше за мелницата и за Приятеля в мелницата. Започнахме да се плашим, не знаехме какво да правим… тъй че… нищо не направихме. Както и да е, онази нощ… нощта, в която тя умря… се задаваше буря…

Холи си спомни съня: … докато върви по пътеката, духа студен вятър…

— … и Лина не ме събуди. Отишла там сама и се качила в горната стая…

… качва се по стълбите…

— … страшна гръмотевична буря, но по онова време и с топ не можеха да ме събудят…

… като минава покрай прозореца на стълбите, блесва светкавица и тя вижда нещо долу в езерото…

— … предполагам, Джим, че си правел онова, което винаги правеше нощем там — чел си на свещ…

… нечовешки звуци отгоре карат сърцето й да забие по-бързо и тя изтичва по стълбата, уплашена, но и любогтитна и загрижена за Джим…

— … най-сетне една гръмотевица ме събуди…

… тя стига най-горе и го вижда, притиснал свитите си юмруци към тялото си, на пода гори жълта свещ в син свещник, а до нея е разтворена книга…

— … видях, че Лина я няма, погледнах през прозореца на спалнята и видях мъждивата светлинка в мелницата…

… момчето се обръща към нея и изпищява: „Страх ме е, помогни ми, стените, стените!“…

— … и не можах да повярвам на очите си, защото крилата на мелницата се въртяха, а още тогава не се бяха движили от десет-петнадесет години, не бяха помръдвали…

… вижда кехлибарена светлина в стените, противните оттенъци на гной и жлъчка; варовикът се издува, тя разбира, че вътре има нещо невъзможно живо …

— … но те се въртяха като самолетна перка, аз намъкнах панталоните и забързах надолу по стълбите…

… изпълнено с ужас, но и с извратено въодушевление, момченцето извиква: „Идва, и никой не може да го спре!“…

— … грабнах един фенер и хукнах в дъжда…

… извитите, споени с хоросан каменни блокове се разпукват като гъбестата мембрана на яйце на насекомо; от купчината вонящи изпражнения се появява въплъщението на черната детска ярост към света и несправедливостта в него; себененавистта му придобила плът; собственото му желание за смърт, приело ужасяваща, свирепа форма, толкова силно, че се е превърнало в отделна същност, съвсем отделна от самото момче…

— … стигнах до мелницата и не можех да повярвам, че нзгнилите крила наистина се въртят, вууу, вууу, вууу!…

Сънят на Хали свършваше дотук, но въображението й бързо нарисува възможна версия на последвалото. Ужасена от оживяващия Враг, зашеметена от откритието, че невероятните приказки на момчето за извънземните под езерото се оказват истина, Лина бе политнала назад и се бе затъркаляла надолу по извитата каменна стълба, без да може да се спре, защото нямаше парапет, за който да се хване. По време на падането й се е прекършил вратът.

— … влязох в мелницата… намерих я в долния край на стълбите, с изпочупени кости и извит врат… мъртва.

Хенри прекъсна разказа си за първи път и преглътна с мъка. През цялото време не беше погледнал Холи нито веднъж, съсредоточил поглед в приведената глава на Джим. Заваляйки по-малко, той продължи:

— Качих се по стълбите и те открих в горната стая. Джими. Помниш ли? Седеше край свещта и стискаше книгата таткова силно, че едва часове по-късно успях да я измъкна от ръцете ти. Не каза нито дума. — Гласът на стареца се разтрепери. — И нека ми прости Бог, но единственото, за което можех да мисля, беше, че Лина е мъртва, че моята мила Лина я няма, а ти се бе държал толкова странно цяла година, държеше се странно дори в онзи миг — стискаше си книгата, не искаше да говориш с мен. И тогава… тогава май побеснях. Мислех, че може да си я блъснал, Джими. Мистех, че сигурно си бил в някой от твоите… черни мигове… и може би си я блъснал.