Дин Кунц - Студен огън

— А силата все нарастваше — тихо, но твърдо продължи Хенри Айрънхарт. Понамести се в инвалидната количка, но дясната му половина отказваше да заеме новото положение. За първи път той даде някакви признаци на раздразнение. — Когато стана на шест, Джим вече можеше да повдига сложена на масата монета от един цент само със силата на волята си: да я плъзга насам-натам, да я изправя на ръбчето й. Като стана на осем, можеше вече да я подхвърля във въздуха. На десет вече подхвърляше двадесет и петцентова монета, грамофонна плоча и дори тавичка за сладкиш. Това беше най-удивителното нещо, което някога съм виждал.

„А да видиш какво може да прави на тридесет и пет“ — рече си Холи.

— В представлението никога не включваха такива трикове. Ограничаваха се само с ясновидство — взимаха лични вещи от някой зрител, а Джим им казваше подробности за тях, а те, знаеш, се удивляваха. Джейми и Кара смятаха все пак да включат и левитации, но не знаеха как точно да го направят, без да издават тайната. После отидоха в „Патока Дикси“ Атланта… и всичко свърши.

Не всичко. Беше свършило едно, а тепърва започваше нещо друго, и то зловещо.

Холи осъзна, че липсата на птичите крясъци е по-тревожна от самия звук. Писъците сякаш бяха съскащ фитил на пръчка динамит. Докато чуваше звука, значи експлозията все още можеше да се предотврати.

— И точно за това смятам, че Джим е бил убеден, че би могъл да ги спаси. Защото правеше разни номера със силата на волята си — значи е мислел, че сигурно е могъл да сплеска куршумите в пушката на лудия, да замрази с поглед спусъка, да заключи предпазителя, нещо да направи, нещо…

— Дали наистина е бил способен?

— А-ха, може би. Но тогава е бил просто малко уплашено момче. За да подхвърля монетите и тавите, трябваше да се съсредоточи преди това. А когато куршумите са засвистели, не е имал време да се съсредоточава.

Холи си спомни убийствения звук: па-па-па-па…

— Като го доведохме от Атланта, почти не говореше, само от време на време подхвърляше по нещо. Не ни гледаше в очите. Когато си отидоха Джейми и Кара, в него самия си отиде нещо, което така и не успяхме да върнем, независимо колко много го обичахме и колко много се стараехме. Силата му също изчезна. Или поне така изглеждаше. Никога след това не повтори триковете с монетите, и много години по-късно вече бе трудно да се повярва, че е бил способен на всички тези чудатости.

Въпреки силния си дух Хенри Айрънхарт приличаше на осемдесетгодишен човек. А сега изглеждаше още по-стар.

— След Атланта Джими беше толкова странен, сякаш недосегаем, изпълнен с ярост… понякога дори едновременно го обичах и се страхувах от него. По-късно, прости ме, Господи, го заподозрях в…

— Зная — прекъсна го Холи.

Изкривеното му лице се понапрегна и той я погледна остро.

— Жена ти. Лина. Странната й смърт.

Още по-твърдо и от преди Хенри каза:

— Знаеш прекалено много.

— Прекалено много. Точно това е забавното. Защото цял живот съм знаела толкова малко.

Старецът отново виновно погледна ръцете си.

— Как съм можел да повярвам, че момче на десет години, пък макар и разстроено, би могло да я блъсне по стълбите, след като я обичаше толкова много? Но чак по-късно осъзнах, че съм бил толкова дяволски жесток с него, толкова безчувствен, толкова дяволски глупав. Тогава вече не би ми дал възможност да се извиня за стореното… за онова, което подозирах. Като замина за колежа, повече не се върна. Цели тринадесет години не се върна нито веднъж, докато получих удар.

„Върнал се е веднъж — каза си Холи — деветнадесет години по-късно, откакто Лина вече я нямало, за да сложи цветя на гроба й.“

— Таткова ми се иска някак да му обясня, да ми даде една възможност поне да му обясня…

— Той е тук — каза Холи и пак стана.

Под бремето на страха лицето на стареца сякаш стана още по-изпито.

— Тук?

— Дойде да ти даде този шанс — бе единственото, което можа да измисли Холи. — Искаш ли да те отведа при него?

Косовете се събираха в ято. В сивото небе кръжаха вече цели осем.

— И да грака: „Nevermore“! — пошепна Джим на истинските птици.

Дочу тихо, ритмично потропване като непрестанно въртящо се колело, и стъпки. Като вдигна очи, видя Холи, която буташе дядо му, прикован към инвалидната каличка, по алеята към пейката.