Дин Кунц - Студен огън

Холи си спомни края на съня…

… лудият идва право срещу нея, преобръща маси и столове, тя излазва в един ъгъл, върху някакъв мъртвец, малоумният идва все по-близо и по-близо, вдига пушката, тя не може да го гледа, както го беше гледала келнерката, а след това беше умряла, затова извръща лице към трупа…

… и как се събуди стресната, задавена от отвращение.

Ако бе имала време да погледне трупа в лицето, щеше да види бащата на Джим.

Пронизителният птичи писък отново отекна в залата за отдих. Този път беше по-силен. Двама от пациентите, които можеха да ходят, отидоха да проверят дали птиците не са попаднали в комина.

— С кръвта на баща му — тихо повтори Хенри.

Беше ясно, че дори след всичките тези години мисълта за този миг му причиняваше неизмерима болка.

Освен, че е било сгушено в мъртвия си баща, момченцето със сигурност е знаело, че и майка му лежи мъртва някъде в бъркотията наокало, че е осиротяло, че вече е само на света.

Джим седеше на секвоената пейка в двора на „Феър Хевън“. Беше сам.

За края на август, когато лятната суша трябва да е в разгара си, небето беше необичайно натежало от дъждоносните облаци, и все пак изглеждаше като преобърната купа пепел. Дърветата потръпваха, сякаш простудени от слабия августовски ветрец.

Задаваше се нещо. Задаваше се нещо страшно.

Вкопчен в теорията на Холи, Джим си повтаряше, че нищо няма да дойде, ако той не го накара да се появи. Трябва просто да се контролира, и всички ще оцелеят.

Но все пак усещаше приближаването му.

Нещо.

Птиците пищяха пронизително.

Писъците заглъхнаха.

След малко Холи пусна ръката на Хенри, извади от чантата си хартиени кърпички, издуха носа си и избърса очите си. Като се посъвзе, каза:

— Той се обвинява за случилото се с майка му и баща му.

— Винаги се е обвинявал. Никога не го е казвал, но личеше, че се обвинява, че мисли, че е можел да ги спаси.

— Но защо? Бил е едва на десет години, а такова малко момче по никакъв начин не би могло да възпре възрастен въоръжен мъж. За Бога, как може да се чувства отговорен?

За миг бодрото излъчване в очите на Хенри помръкна. Нещастното му изкривено лице, сега бе провиснало още повече от неизказана мъка.

Най-сетне той промълви:

— Говорил съм с него много пъти за това, взимах го на скута си и му говорех, и Лина също, но той така се беше затворил в себе си, че не обелваше нито дума.

Холи погледна часовника си.

Беше оставила Джим сам прекалено дълго.

Но не можеше да прекъсне Хенри Айрънхарт насред откровението, което беше дошла да чуе.

— Мислех за това през всичките тези години, и може би до известна степен съм го разбрал. Но когато започнах да разбирам, Джим вече беше пораснал и отдавна бяхме престанали да говорим за Атланта. Да си призная честно, тогава вече изобщо не си говорехме.

— И какво разбра?

Хенри хвана сакатата си ръка със здравата и се вгледа в бучките, които образуваха кокалчетата му в изтънялата от възрастта кожа. По реакцията му Холи отсъди, че той не е много сигурен дали трябва да разкрие онова, което трябваше и искаше да разкрие.

— Обичам го, Хенри.

Той вдигна очи и срещна нейните.

— Преди малко каза, че съм дошла тук да науча за Атланта, защото Джим никога не би ми казал, и беше прав. Дойдох, защото ме е изолирал напълно от някои събития в живота си. Той наистина ме обича, Хенри, в това не се съмнявам, но е затворен като мида и не може да се освободи от мъката си. Ако ще се оженя за него някой ден, ако се стигне дотам, трябва да знам всичко за него — или пък да се откажа от шанса да бъдем щастливи. Съвместният живот не може да се гради на мистерии.

— Разбира се, съвсем си права.

— Кажи ми защо Джим се вини? Това го убива, Хенри. Ако изобщо мога да му помогна, трябва да знам всичко.

Той въздъхна и най-сетне се реши.

— Онова, което ще ти кажа, ще прозвучи като суеверна измишльотина, но не е така. Ще говоря просто и кратко, защото ако взема да описвам в детайли, ще ти се стори още по-налудничаво. Жена ми, Лина, притежаваше някаква сила. Може да се нарече предусещане, предполагам. Не че познаваше бъдещето и можеше да ти каже дали ще спечелиш конно състезание или пък къде ще се намираш другата година по това време. Но понякога… ами, човек я кани на пикник следващата неделя, и без да мисли, тя изтърсва, че тогава ще вали като из ведро. И, Бога ми, валеше. Или пък някоя съседка забременее, а Лина започва да нарича бебето „той“ или „тя“, макар че изобщо нямаше как да се разбере — и винаги се оказваше права.