Шеридан Фану - Кармила

— Но самото обстоятелство плаши ужасно! — каза Кармила.

— Е и какво? — запита баща ми.

— Толкова се страхувам от мисълта, че ще ми се привидят неща! Мисля, че това би било толкова лошо, колкото и в действителност.

— Ние сме в ръцете на Бога. Нищо не може да се случи без негово разрешение и всичко ще свърши добре за онези, които го обичат. Той е нашия верен създател, ТОЙ ни е създал всички и ТОЙ ще се грижи за нас!

— Създател! ПРИРОДА! — повтори младата дама в отговор на милия ми баща. — И тази болест, която обхваща страната е природна. Природа! Всички неща произлизат от природата — нали? Всички неща в пространството, на земята и под земята, действат и живеят както природата повелява? Така мисля аз.

— Докторът каза, че днес ще дойде тук — каза баща ми след известно мълчание. — Искам да зная какво мисли той за това и какво мисли, че е най-добре да направим.

— Докторите никога не са ми помагали! — каза Кармила.

— Значи си била болна? — запитах аз.

— По-болна отколкото някога си била — отговори тя.

— Отдавна ли?

— Да, много отдавна. Аз страдах от същата тази болест, но забравям всичко освен болката и слабостта и те не бяха толкова силни, както при други болести.

— Тогава беше много млада, нали?

— Така е, но нека да не говорим повече за това! Нали не би наранила приятел? — Тя немощно ме погледна в очите, нежно прекара ръка на кръста ми и ме изведе от стаята. Баща ми се занимаваше с някакви документи до прозореца.

— Защо баща ти обича да ни плаши? — каза красивото момиче с въздишка и леко потреперване.

— Той не ни плаши, скъпа Кармила, това е последното нещо, за което той би помислил!

— Страхуваш ли се, мила?

— Твърде много, ако си представях, че има някаква истинска опасност да бъда нападната като тези клети хора тук.

— Страхуваш ли се да умреш?

— Да! Всеки се страхува.

Късно през деня дойде докторът и разговаря с татко известно време в кабинета. Той бе опитен човек, на шестдесет и повече години, бе напудрен и бръснеше лицето си гладко като огледало. Двамата излязоха от стаята заедно и аз чух татко да се смее и да казва:

— Учудвам се на такъв мъдър човек като теб! Какво ще кажеш за крилатите коне и драконите?

Докторът се усмихваше и даде отговор с поклащане на главата:

— Въпреки всичко, животът и смъртта са загадъчни състояния и ние знаем малко за техните възможности.

Тази вечер в Грац пристигна винаги мрачният, намръщен син на реставратора. Дойде с кон и каруца натоварена с две огромни дървени каси пълни с много картини.

Пристигането му предизвика в нашето отдалечено жилище почти сензация. Касите бяха оставени в хола и за пристигналия се погрижи прислугата, докато той вечеряше. После с няколко помощници, въоръжен с чук, лост и отвертка, гостът ни завари в хола, където се бяхме събрали, за да присъстваме при отварянето на касите.

Кармила седна и продължи да гледа неподвижно как една след друга старите картини, почти всичките портрети, претърпели вече процеса на обновление, излизаха на бял свят. Майка ми бе от стар унгарски род и повечето картини, които трябваше да бъдат върнати по местата им бяха достигнали до нас чрез нея. Баща ми държеше опис в ръката си и четеше от него, а художникът изваждаше съответстващите картини. Не зная дали те бяха много особени. В по-голямата си част платната бяха видени от мен, така да се каже за първи път, тъй като пушека и праха на времето преди ги бяха заличили.

— Има една картина, която още не съм видял — каза баща ми. — В горната част на единия ъгъл, доколкото мога да прочета, е написано името Марсия Карнщайн и датата 1698. Интересно ми е да видя какво се е получило с нея.

Аз си я спомнях. Беше малка картина, около стъпка и половина висока, почти квадратна и без рамка. Тя беше толкова почерняла от годините, че не можех да разпознавам нарисуваното. Оставена за накрая, художникът я извади с известна гордост. Беше станала твърде хубава! Потресаващо! Тя сякаш живееше. Това бе изображението на Кармила!

— Кармила, скъпа! Това е истинско чудо. Ето те, жива, усмихната, готова да проговориш от тази картина! Не е ли прекрасна, татко? И забележи, Вижда се дори и малката бенка на шията й!

Баща ни се засмя и каза:

— Наистина приликата е чудна! — но гледаше разсеяно и за моя изненада изглеждаше леко потресен. Продължи да говори с реставратора, който бе едновременно и художник. Разговаряха с разбиране за портретите и други творби, които изкуството на реставрацията бе току-що възродило. А аз колкото по-дълго гледах картината, все повече и повече тънех в почуда.