Шеридан Фану - Кармила

— Ще ми позволиш ли да окача тази картина в стаята си, татко? — запитах аз.

— Разбира се, скъпа! — каза той усмихнато. — Много съм доволен, че приликата толкова ти харесва.

Младата дама не разбра тези хубави думи, изглежда не ги чуваше. Тя се облегна в стола си, хубавите й скрити под дълги мигли очи ме наблюдаваха в съзерцание и тя се усмихна с нещо като възторг.

— Сега вече може да прочетете съвсем ясно името, написано в ъгъла. То не е Марсия, изглежда сякаш е било изписано със злато. Името е Миркала, графиня Карнщайн, а това е една малка коронка над него и отдолу пише Лето Господне 1698. Аз съм далечен потомък на фамилията Карнщайн, тоест мама беше от нея — казах й аз.

— Ах! — продума тъжно младата дама. — Знам, че съм от много старо потекло. Живи ли са някои от Карнщайнови сега?

— Мисля, че няма никой, който да носи това име. Семейството беше разорено много отдавна, струва ми се в някакви граждански войни, но развалините на замъка са само на около три мили от тук.

— Колко интересно! — каза вяло тя. — Но погледни каква красива лунна светлина! — Тя поглеждаше през вратата на хола, която стоеше леко отворена. — Дали да не се разходим за малко в двора да погледаме пътя и реката?

— Толкова прилича на нощта, когато дойде при нас! — въздъхнах аз.

Тя също въздъхна и се усмихна. Изправи се и двете прегърнати през кръста излязохме на покрития с плочи двор. В мълчание стигнахме бавно до подвижния мост, където пред нас се разкри прекрасна гледка.

— Значи ти мислеше за нощта на моето идване тук? — почти прошепна тя. — Доволна ли си, че дойдох?

— Очарована съм, скъпа Кармила! — отговорих аз.

— И искаш портрета, който смяташ за мой, да виси в твоята стая? — продума тя с въздишка като ме обхвана още по-силно през кръста и остави своята хубава глава да се отпусне на рамото ми.

— Колко си романтична, Кармила! Когато и да ми разкажеш историята си, тя ще бъде украсена най-вече с някаква романтична любов.

Тя ме целуна мълчаливо. Добавих:

— Аз съм сигурна, Кармила, че ти си била влюбена, че в този момент има любовна афера, която продължава.

— В никого не съм била влюбена и никога няма да бъда — прошепна тя, — освен в теб.

Колко красива изглеждаше младата госпожица на лунна светлина! Плах и особен бе погледът й, когато тя бързо скри лице в косите ми, с горещи въздишки, преминаващи почти в стенание и притисна треперещата си ръка до моята. Нежната й буза пареше моята.

— Мила, мила… — мълвеше тя. — Аз живея в теб и ти би умряла за мен! Толкова те обичам!

Аз се отдръпнах от нея. Тя ме гледаше отново с поглед, в който бе изчезнала цялата пламенност, цялата изразителност. Лицето й бе безцветно и апатично.

— Има ли някакъв хлад във въздуха, скъпа? — сънено попита тя. — Почти треперя, сънувах ли? Нека да се прибираме. Хайде, хайде, влизай!

— Изглеждаш болна, Кармила, малко слаба! Наистина трябва да пийнеш малко вино! — казах аз.

— Да, ще пийна! Сега съм по-добре. Ще се оправя напълно след няколко минути. Да, дай ми малко вино! — проговори Кармила като приближавахме вратата. — Нека за момент да погледнем отново! Вероятно за последен път ще видя луната заедно с теб.

— Как се чувстваш сега, скъпа Кармила? Наистина ли си по-добре? — попитах аз.

Започвах да се тревожа да не е засегната от странната епидемия, за която казваха, че е обхванала местата около нас.

— Татко би бил безкрайно много опечален — добавих аз, — ако разбере, че си била дори и малко болна без да ни кажеш. Имаме на разположение много опитен доктор, същия, който беше заедно с татко днес.

— Сигурна съм, че е опитен. Знам колко мили сте всички вие, но, мило дете, аз отново се чувствам съвсем добре. Няма ми нищо, освен една лека слабост. Хората казват, че съм отпусната, не мога да издържам на напрежение. Мога да извървя разстояние, колкото може едно тригодишно дете и от време на време силата, която имам, ме напуска и аз ставам такава, каквато ме видя току-що. Но се възстановявам много лесно, само миг по-късно съм в отлично състояние. Виж как се оправих!

И тя наистина се бе оправила. Разговаряхме дълго и тя бе много оживена. Остатъкът от тази вечер премина без повторение на онова, което аз наричах нейни слабости. Имам предвид нейните налудничави приказки и погледи, които ме притесняваха и дори плашеха. През тази нощ, обаче, се случи събитие, което даде нова насока на моите мисли и сякаш подтикна безжизнената натура на Кармила към мигновена енергия.

Когато отидохме в гостната и седнахме на кафе и какао, Кармила не пи нищо. Беше вече съвсем на себе си. Госпожата и госпожица дьо Лафонтен се присъединиха към нас и направихме малка група за игра на карти, в процеса на която влезе баща ми заради онова, което той наричаше своя «порция чай». Когато играта приключи, той седна до Кармила на кушетката и я попита малко разтревожено дали е получавала някакви вести от майка си откакто е при нас. Тя отговори: