Стефани Майер: Зазоряване

— Какво става? — настоях аз, колебаейки се на прага.

— Трийсет секунди, моля те, Бела — каза ми Алис. — Търпението ти ще бъде възнаградено.

— Хъмф — добави Чарли.

Тропах с крак, отброявайки всеки удар. Преди да стигна до трийсет, Алис каза:

— Добре, Бела, влез!

Движейки се предпазливо, изникнах иззад малкия ъгъл на всекидневната ни.

— Оу — изпъшках аз. — Оуу, тате. Изглеждаш…

— Глупаво? — прекъсна ме Чарли.

— Мислех си по-скоро за елегантен.

Чарли се изчерви. Алис го хвана за лакътя и го завъртя бавно, за да покаже бледосивия смокинг.

— Престани, Алис. Приличам на идиот.

— Никой облечен от мен изглежда като идиот.

— Права е, татко. Изглеждаш забележително! Какъв е случаят?

Алис извъртя очи.

— Това е последната проба на дрехите. И за двама ви.

Извърнах поглед от необичайно елегантният Чарли за пръв път и видях ужасяващо бялата дреха, положена внимателно на канапето.

— Ааа.

— Отиди на щастливото си място, Бела. Няма да отнеме много.

Поех си дълбоко дъх и затворих очи. Като ги държах затворени, се отправих препъвайки се нагоре по стъпалата към стаята ми. Съблякох се по бельо и изпънах ръцете си напред.

— Ще речеш, че забивам бамбукови трески под ноктите ти — промърмори Алис на себе си, като ме последва вътре.

Не й обърнах внимание. Бях в щастливото си място.

В щастливото ми място, цялата тази сватбена каша е свършена. Далеч зад мен. Вече потисната и забравена.

Бяхме сами, само Едуард и аз. Местоположението беше размазано и вечно променящо се — преобразяваше се от мъглива гора към покрит с облаци град или арктическа нощ — защото Едуард пазеше в тайна мястото на медения ни месец, за да ме изненада. Но не бях особено загрижена за частта с къде.

Едуард и аз бяхме заедно и бях изпълнила моята част от компромиса ни идеално. Бях се омъжила за него. Това беше най-важното. Но също така бях приела всички ослепителни подаръци и бях регистрирана, макар и безсмислено, да посещавам колежа Дартмут през есента. Сега беше негов ред.

Преди да ме превърне във вампир — неговият голям компромис — имаше още едно условие за изпълняване.

Едуард имаше една вманиачена загриженост върху човешките неща, от които се отказвах, преживяванията, които той не искаше да пропускам. Повечето от тях — като училищният бал, например — ми се струваха глупави. Имаше само едно човешко преживяване, което исках да изпитам, без да се тревожа, че съм го изпуснала. Разбира се, беше и точно това, на което му се искаше да бях забравила напълно.

Обаче ето каква беше работата. Имах бегла представа каква щях да бъда след като не бъда повече човек. Бях виждала новородени вампири и бях чувала всички истории на бъдещото ми семейство за тези диви по-ранни дни. За няколко години, личността ми щеше да се определя най-вече от едно нещо — жажда. Щеше да отнеме малко време преди да бъда себе си отново. И дори и да имам пълен контрол над себе си, пак никога няма да се чувствам така, както сега.

Човек… и лудо влюбена.

Исках да изпитам преживяването преди да разменя топлото си, чупливо и подлудено от феромони тяло за нещо красиво, силно… и непознато. Исках истински меден месец с Едуард. И, въпреки опасността, в която се страхуваше, че ще ме постави, той се съгласи да опита.

Смътно усещах Алис и плъзгането на сатен по кожата ми. В този момент не ме интересуваше, че целият град говореше за мен. Не мислех за спектакъла, в който щеше да ми се наложи да участвам прекалено скоро. Не се тревожех, че ще се спъна в шлейфа си или че ще се изкикотя в грешния момент или че съм прекалено млада или зяпащата публика или дори за празното място, където трябваше да седи най-добрият ми приятел.

Бях с Едуард в щастливото ми място.

— Вече ми липсваш.

— Не е нужно да тръгвам. Мога да остана…

— Ммм.

Беше тихо за един дълъг момент, чуваше се само звукът от глухото блъскане на сърцето ми, неравният ритъм на накъсаното ни дишане и шепота на устните ни, движещи се в синхрон.

Понякога беше толкова лесно да забравя, че целувам вампир. Не защото той изглеждаше обикновен или човечен — не можех да забравя дори и за секунда, че държах в обятията си някой повече ангел отколкото човек — а защото той караше това, устните му да са върху моите, върху лицето ми, върху врата ми, да изглежда като най-естественото нещо. Той твърдеше, че отдавна е преодолял изкушението, което кръвта ми бе представлявала за него, че мисълта да ме загуби го бе излекувала от всякакво желание за нея. Но аз знаех, че уханието на кръвта ми все още му причиняваше болка — все още изгаряше гърлото му, сякаш вдишваше пламъци.