Стефани Майер: Зазоряване

— Разбира се, Бела, разбира се. Ако всичко е толкова наред, защо тогава се потиш?

— Не се потя — излъгах аз.

Отдръпнах се назад от ядосаното му мръщене, свивайки се към Едуард и инстинктивно избърсвайки с дясната си ръка челото си, за да премахна уликите.

— Ти си бременна! — избухна Чарли. — Бременна си, нали?

Въпреки че въпросът бе очевидно отправен към мен, той гледаше разгневено към Едуард и можех да се закълна, че ръката му трепна към пистолета.

— Не! Разбира се, че не съм! — Искаше ми се да сръчкам Едуард в ребрата, но знаех, че от това само щеше да ми излезе синина. Казах му, че хората веднага ще стигнат до това заключение! Каква друга възможна причина биха имали разумните хора да се омъжат на осемнайсет? (Отговорът му тогава ме накара да извъртя очи. Любов. Да бе.)

Заплашителното изражение на Чарли се смекчи с един тон. Обикновено беше доста очевидно върху лицето ми, когато казвах истината, така че сега ми повярва.

— Оу. Извинявай.

— Извинението се приема.

Имаше дълга пауза. След секунда осъзнах, че всички очакват от мен да кажа нещо. Погледнах паникьосано към Едуард. Нямаше начин да изкарам думите.

Той ми се усмихна, след което изпъчи рамене и се обърна към баща ми.

— Чарли, осъзнавам, че малко объркахме реда на нещата. По традиция трябваше да попитам първо теб. Не съм възнамерявал да покажа неуважение, но след като Бела вече каза «да» и не искам да пренебрегвам решението й в този случай, вместо да те моля за ръката й, ще те помоля за благословията ти. Ще се женим, Чарли. Обичам я повече от всичко на света, повече от собствения ми живот и — по някакво чудо — и тя ме обича по този начин. Ще ни дадеш ли благословията си?

Звучеше толкова сигурен, толкова спокоен. За един момент, заслушана в абсолютната увереност на гласа му, почувствах рядък миг на прозрение. Можех смътно да видя начина, по който светът изглеждаше за него. С дължината на един сърдечен удар, тази новина беше напълно логична за мен.

След което улових изражението на лицето на Чарли, чиито очи се бяха ококорили срещу пръстена.

Задържах дъха си, докато кожата му сменяше цвета си — от бледа към червена, от червена към лилава, от лилава към синя. Започнах да се изправям — не съм особено сигурна какво възнамерявах да направя — може би да приложа хватката Хаймлих, за да се убедя, че не се е задавил — но Едуард стисна ръката ми и промърмори «Дай му минутка» толкова тихо, че само аз успях да го чуя.

Мълчанието бе много по-дълго този път. След което, постепенно, тон по тон, цветът на Чарли се върна към нормалното. Устните му бяха стиснати, а веждите смръщени — разпознах «дълбоко замисленото» му изражение. Той ни изучаваше с поглед дълго време преди да усетя как Едуард се успокоява от другата ми страна.

— Предполагам, че не съм чак толкова изненадан — измърмори сърдито Чарли. — Знаех си, че щеше да ми се наложи да се справя с нещо такова рано или късно.

Издишах.

— Сигурна ли си за това? — настоя Чарли, гледайки ме ядосано.

— Сто процента съм сигурна за Едуард — казах му аз без да мигна.

— Обаче да се жените? Закъде бързате толкова? — Той отново ме изгледа подозрително.

Бързането беше поради факта, че се приближавах все по-близо до деветнайсетте си години, докато Едуард бе замръзнал във цялото си седемнайсетгодишно величие, в каквото се намираше вече над деветдесет години.

Не че този факт изискваше женитба според мен, но сватбата бе важно изискване за деликатния и заплетен компромис, който Едуард и аз бяхме направили, за да стигнем най-накрая до тази част, трансформацията ми от смъртна на безсмъртна.

Това не бяха неща, които можех да обясня на Чарли.

— Ще заминем заедно за Дартмут през есента, Чарли — напомни му Едуард. — Искам да направя това, ами, по правилният начин. Така съм възпитан. — Той сви рамене.

Не преувеличаваше — наистина са си падали по старомодните морални ценности през Първата световна война.

Устата на Чарли се изви на една страна. Търсейки нещо, за което може да се хване. Но какво можеше да каже? Предпочитам първо да поживеете в грях? Той беше баща — ръцете му бяха вързани.

— Знаех си, че ще се случи — промърмори намръщено той на себе си. След което, внезапно, лицето му стана напълно гладко и безизразно.

— Тате? — попитах разтревожено. Погледнах към Едуард, но не можех да разчета и неговото лице, докато наблюдаваше Чарли.

— Ха! — избухна Чарли. Подскочих на мястото си. — Ха, ха, ха!

Зяпах невярващо, докато Чарли се бе свил на две от смях — цялото му тяло се тресеше от него.