Стефани Майер: Зазоряване

— Знаеш ли къде е сега?

— Някъде в северна Канада. Не мога да ти кажа в коя област. Той не обръща особено внимание на щатските граници.

— Някакъв намек, че може да…

— Няма да се върне вкъщи, Бела. Съжалявам.

Преглътнах.

— Няма проблеми, Сет. Знаех го още преди да попитам. Просто не мога да спра да се надявам.

— Да, всички се чувстваме по този начин.

— Благодаря ти, че ме търпиш, Сет. Знам, че другите сигурно се държат хладно с теб.

— Не са най-големите ти фенове — съгласи се весело той. — Малко е тъпо, струва ми се. Джейкъб направи избора си, а ти — своя. На Джейк не му харесва отношението им към това. Естествено, не е и супер въодушевен и че го проверяваш.

Ахнах.

— Мислех си, че не ви говори?

— Не може да крие всичко от нас, колкото и да се опитва.

Значи Джейкъб знаеше, че се тревожа. Не бях сигурна как се чувствам относно това. Е, поне знаеше, че не съм препуснала към залеза, забравяйки го напълно. Вероятно си мислеше, че съм способна на такова нещо.

— Предполагам, че ще се видим на… сватбата — казах аз, като изцедих думата през зъби.

— Да, аз и мама ще сме там. Беше яко от твоя страна да ни поканиш.

Усмихнах се на ентусиазма в гласа му. Въпреки че идеята да поканим семейство Клиъруотър бе на Едуард, се радвах, че му е хрумнала. Присъствието на Сет щеше да е страхотно — нещо като връзка, макар и незначителна, към липсващия ми кум.

— Нямаше да е същото без теб.

— Прати на Едуард поздрави от мен, става ли?

— Разбира се.

Поклатих глава. Приятелството, което се бе зародило между Едуард и Сет все още беше нещо, което човъркаше мозъка ми. Въпреки това беше доказателство, че нещата можеха да бъдат и по-различни. Че вампирите и върколаците можеха да се спогодят, само ако поискаха.

Не на всеки му допадаше тази идея.

— Ау — каза Сет, като гласът му се извиси с една октава нагоре. — Ъ, Лия си е вкъщи.

— Оу! Чао!

Телефонът замря. Оставих го на седалката и се подготвих психически да вляза в къщата, където ме очакваше Чарли.

Горкият ми баща имаше толкова много неща на главата си в момента. Беглецът Джейкъб бе само една от капките на преливащата му чаша. Беше почти толкова разтревожен, колкото и мен, за пълнолетната му дъщеря, която бе почти възрастен човек, и на която й предстоеше да стане госпожа само след няколко дни.

Тръгнах бавно през лекия дъжд, припомняйки си вечерта, когато му казахме…

Когато звукът на патрулката на Чарли обяви пристигането му, пръстенът внезапно започна да тежи с един тон на пръста ми. Искаше ми се да завра лявата си ръка в джоба си, или може би да седна върху нея, но хладната, силна хватка на Едуард я държеше право отпред.

— Стига си се притеснявала, Бела. Моля те, опитай се да си спомниш, че няма да даваш самопризнания за убийство.

— Лесно ти е на теб да го кажеш.

Заслушах се в зловещия звук на ботушите на баща ми, които жвакаха през тротоара. Ключът издрънча във вече отворената врата. Звукът ми напомни за частта във филмите на ужасите, когато жертвата осъзнае, че е забравила да сложи веригата на вратата.

— Успокой се, Бела — прошепна Едуард, слушайки ускоряването на сърцето ми.

Вратата се затръшна срещу стената и аз се присвих така, сякаш са ми пуснали ток.

— Хей, Чарли — обади се Едуард, напълно спокоен.

— Не! — изпротестирах аз изпод дъха си.

— Какво? — прошепна обратно Едуард.

— Изчакай първо да си махне пистолета!

Едуард се изкиска и прокара свободната си ръка през рошавата си бронзова коса.

Чарли се появи иззад ъгъла, все още в униформа, все още въоръжен и опитвайки се да не направи физиономия, когато ни видя да седим един до друг на тясното канапе. Напоследък се стараеше страшно много да харесва повече Едуард. Разбира се, разкритието щеше да сложи край на тези опити моментално.

— Здрасти, деца. Какво става?

— Бихме искали да поговорим с теб — каза Едуард, така ведро. — Имаме добри новини.

Изражението на Чарли се промени за секунда от престорена дружелюбност на мрачно подозрение.

— Добри новини? — изръмжа Чарли, като погледна право към мен.

— Седни, татко.

Той повдигна една вежда, гледайки ме в продължение на пет секунди, след което закрачи шумно към креслото и седна на самия му ръб, с изпънат като струна гръб.

— Не се шашкай, тате — казах аз след момент на напрегнато мълчание. — Всичко е наред.

Едуард направи физиономия и знаех, че бе възражение към думата наред. Вероятно би използвал нещо повече, като например чудесно или перфектно или великолепно.