Стефани Майер: Зазоряване

Ха-ха. Защото бях така крехка за човек, така некадърна и такава жертва на собствения ми опасно лош късмет, че очевидно се нуждаех от кола, която спираше танкове, за да се опазя. Ужасно смешно. Бях убедена, че той и братята му доста са се позабавлявали на мой гръб.

Или може би, просто може би, един малък глас прошепна в главата ми, това не е шега, глупчо. Може би е наистина загрижен за теб. Това няма да е първият път, когато е прекалявал с опитите си да те предпази.

Въздъхнах.

Все още не бях видяла колата «след». Беше скрита под едно покривало в най-дълбокия ъгъл на гаража на Кълънови. Досещам се, че повечето хора биха надникнали досега, само че аз наистина не исках да знам.

Вероятно никаква броня по колата — защото нямаше да ми потрябва след медения месец. Реалната неразрушимост беше просто един от многото плюсове на това, на което се надявах. Най-добрата част от това да бъдеш Кълън не бяха скъпите коли или впечатляващите кредитни карти.

— Хей — извика високият мъж, като се опита да надникне през стъклото. — Свършихме. Много благодаря!

— Няма проблеми — извиках обратно, след което се впрегнах, когато включих двигателя и натиснах педала — съвсем лекичко надолу…

Без значение колко пъти минавах през същия познат път към вкъщи, все още не можех да накарам избелелите от дъжда листовки да изчезнат. Всяка една от тях, забита в телефонните постове и залепени за улични знаци, бяха като нов плесник пред лицето. Напълно заслужен плесник. Не можех да ги избегна на този път. Не и със снимки на любимия ми механик, който изскача покрай мен на разни интервали.

Най-добрият ми приятел. Моят Джейкъб.

Постерите «Виждали ли сте това момче?» не бяха по идея на бащата на Джейкъб. Именно моят баща, Чарли, бе принтирал листовките и ги бе разпръснал из града. И не само във Форкс, но и в Порт Анджелис и Секуим и Хокиам и Абърдийн и всеки друг град на Олимпийския полуостров. Беше се уверил, че всички полицейски управления в щата Вашингтон имат същата листовка, закачена на стената. В собственото му управление имаше цяла коркова дъска посветена на откриването на Джейкъб. Коркова дъска, която бе предимно празна, за негово разочарование и безсилие.

Баща ми беше разочарован не само от липсата на отклик. Беше най-вече разочарован от Били, бащата на Джейкъб и най-близкият приятел на Чарли.

За това, че Били не бе повече посветен в издирването на шестнайсетгодишния «беглец». За отказа на Били да окачи листовки в Ла Пуш, резервата на брега, където бе дома на Джейкъб. За привидната му примиреност с изчезването на Джейкъб, сякаш нямаше какво друго да се направи. За това, че бе казал «Джейкъб е вече възрастен човек. Ще се прибере вкъщи, ако поиска.»

И бе разочарован от мен, че бях взела страната на Били.

Аз също не исках да окачвам постери. Защото двамата с Били знаехме къде е Джейкъб, грубо казано, и също така знаехме, че никой не е виждал това момче.

Листовките предизвикаха обичайната голяма, дебела буца в гърлото ми, обичайните смъдящи сълзи в очите ми и бях доволна, че Едуард е на лов тази събота. Ако Едуард бе видял реакцията ми, и той щеше да се почувства ужасно.

Разбира се, имаше и минуси за това, че бе събота. Докато завивах бавно и внимателно към моята улица, можех да видя полицейската кола на баща ми в алеята на къщата ни. Отново бе пропуснал риболова. Все още се сърдеше за сватбата.

Така че нямаше да мога да използвам телефона вътре. Но трябваше да се обадя…

Паркирах на тротоара до шевролетната скулптура и извадих мобилния телефон, който Едуард ми бе дал за спешни случаи, от жабката. Набрах номера, като задържах пръста си на копчето за прекъсване на разговора, докато телефона звънеше. Просто за всеки случай.

— Ало? — отвърна Сет Клиъруотър и аз въздъхнах облекчено. Бях прекалено голяма страхливка, за да говоря с голямата му сестра Лия. Фразата «да ми откъсне главата» не беше напълно метафора, когато ставаше дума за Лия.

— Хей, Сет, Бела е.

— Оу, здрасти, Бела! Как си?

Задавих се. Отчаяна за успокояване.

— Добре.

— Обаждаш се за последните данни?

— Ти си медиум.

— Едва ли. Не съм като Алис — просто ти си предсказуема — пошегува се той. Измежду килаетската глутница в Ла Пуш, само на Сет му бе комфортно да назовава Кълънови по име, пък да не говорим за шегуването с неща като почти всезнаещата ми бъдеща зълва.

— Знам, че съм такава. — Поколебах се за минутка. — Как е той?

Сет въздъхна.

— Както винаги. Не иска да говори, макар че знаем, че ни чува. Опитва се да не мисли като човек, нали знаеш. Просто следва инстинктите си.