Стефани Майер: Зазоряване

Погледнах към Едуард за превод, но устните му бяха стиснати така, сякаш и той самият се опитваше да удържи смеха си.

— Добре, става — каза сподавено Чарли. — Женете се. — Още една вълна от смях го разтресе. — Но…

— Но какво? — настоях аз.

— Но ти трябва да кажеш на майка си! Няма да кажа и думичка на Рене! Това си е изцяло твоя работа! — Той избухна отново в силен смях.

Застинах с ръка на дръжката, усмихвайки се. Разбира се, по това време думите на Чарли ме бяха ужасили. Ултимална гибел: да кажа на Рене. Ранният брак бе на по-високо място в черния й списък от варенето на живи кученца.

Кой можеше да предвиди отговора й? Не и аз. Определено не и Чарли. Може би Алис, но не се бях сетила да я попитам.

— Е, Бела — бе казала Рене след като сподавено и заеквайки бях казала невъзможните думи: Мамо, ще се омъжвам за Едуард. — Малко съм засегната, че ти отне толкова време да ми кажеш. Самолетните билети поскъпват все повече. Оуу — развълнува се тя. — Мислиш ли, че ще махнат гипса на Фил до тогава? Ще развали снимките, ако не е в костюм…

— Задръж за малко, мамо — ахнах аз. — Какво искаш да кажеш с това «че ми е отнело толкова време»? Тъкмо се сго… сго… — Беше ми невъзможно да изкарам думата «сгодих». — … уредихме нещата, нали знаеш, днес.

— Днес? Сериозно? Ето това е изненада. Предположих…

— Какво си предположила? Кога си предположила?

— Ами, когато ме посетихте през април, ми се стори, че нещата вече са уредени, ако се сещаш какво имам предвид. Не си трудна за разчитане, миличка. Но не казах нищо, защото знаех, че с нищо няма да помогне. Ти си точно като Чарли. — Тя въздъхна, примирена. — Веднъж щом си наумиш нещо, няма как да те разубеди човек. Разбира се, точно като Чарли, и ти се придържаш към решенията си.

И тогава каза последното нещо, което очаквах да чуя от нея.

— Не повтаряш моите грешки, Бела. Звучиш така, сякаш си изплашена до смърт и предполагам, че това е така, защото си изплашена от мен. — Тя се изкикоти. — За това какво ще си помисля. И знам, че казах доста неща за брака и глупостта — и няма да върна тези думи обратно — но трябва да осъзнаеш, че тези неща се отнасяха само и единствено за мен. Ти си напълно различна личност. Ти правиш своя тип грешки и съм сигурна, че ще имаш своя дял от съжаление през живота ти. Но обвързването никога не е било проблем за теб, миличка. Ти имаш по-голям шанс да успееш с това, отколкото повечето четиридесетгодишни, които познавам. — Рене отново се засмя. — Моето малко дете на средна възраст. За късмет изглежда си открила и друга стара душа.

— Ти не си… ядосана? Не мислиш, че правя гигантска грешка?

— Е, разбира се, иска ми се да почакаш още няколко години. Имам предвид, според теб изглеждам ли ти достатъчно стара, за да бъда тъща според теб? Не ми отговаряй на това. Но не става дума за мен. Става дума за теб. Щастлива ли си?

— Не знам. Имам чувството, че съм се извисила над тялото си.

Рене се изкиска.

— Той прави ли те щастлива, Бела?

— Да, но…

— Ще искаш ли някога някой друг?

— Не, но…

— Но какво?

— Но няма ли да кажеш, че звуча точно като всяка друга влюбена тийнейджърка още от най-стари времена?

— Ти никога не си била тийнейджърка, мила. Знаеш кое е най-доброто за теб.

През последните няколко седмици Рене неочаквано се хвърли в планове по сватбата. Беше прекарала часове на телефона с майката на Едуард, Есме — дотук без тревоги, че сватовете няма да се погодят. Рене обожаваше Есме, но пък се съмнявам някой да реагира другояче към очарователната ми почти-свекърва.

Това ме измъкна от скуката. Семейството на Едуард и моето семейство се бяха погрижили заедно за сватбените планове, без да се налага да правя, или знам, или мисля нещо прекалено много за каквото и да е от това.

Чарли беше бесен, естествено, но сладката част беше, че не беснееше на мен. Рене беше предателката. Беше се надявал, че тя ще окаже силната съпротива. Какво можеше да направи сега, след като ултималната заплаха — да кажа на мама — се оказа напълно напразна? Не разполагаше с нищо и го знаеше. Така че се влачеше из къщата, мърморейки нещо за това, че не можел да се довери на никого на този свят…

— Тате? — извиках аз, като отворих входната врата. — Вкъщи съм.

— Задръж, Бела, стой там.

— Ъ? — попитах аз, спирайки машинално.

— Само секунда. Ауч, Алис, уцели ме.

Алис?

— Извинявай, Чарли — отвърна чуруликащият глас на Алис. — Така как е?

— Направо кървя.

— Добре си си. Изобщо не проби кожата ти — довери ми се.