Стефани Майер - Зазоряване

Изправих се неловко, все още омотана в одеялото ми.

— Джаспър? Какво правят вампирите за ергенски партита? Няма да го водите в стриптийз клуб, нали?

— Нищо не й казвай! — изръмжа Емет отдолу. Имаше ново тупване и Едуард се засмя тихо.

— Успокой се — каза ми Джаспър — и аз се успокоих. — Ние, Кълънови, си имаме наша версия. Само няколко планински лъва, две-три мечки гризли. Горе-долу нормална вечер навън.

Зачудих се дали някога ще мога да бъда толкова безразлична към «вегетарианската» диета.

— Благодаря, Джаспър.

Той ми намигна и изчезна от поглед.

Беше съвършено тихо навън. Заглушените похърквания на Чарли се чуваха през стените.

Легнах назад на възглавницата, сега сънлива. Загледах се в стените на малката ми стая, обезцветени от лунната светлина под натежалите ми клепачи.

Последната ми вечер в стаята ми. Последната ми вечер като Изабела Суон. Утре вечер щях да съм Бела Кълън. Макар цялата история с брака да беше като трън в задните ми части, трябваше да призная, че ми харесва как звучи.

Оставих съзнанието ми да се рее за момент, очаквайки съня да ме обори. Но, след няколко минути, открих, че съм по-нащрек, притеснението прокрадващо се в стомаха ми, извъртайки го в неудобни позиции. Леглото изглеждаше прекалено меко, прекалено топло без Едуард в него. Джаспър беше далеч и всички спокойни и отпуснати емоции бяха изчезнали с него.

Щеше да бъде много дълъг ден утре.

Бях наясно, че повечето от страховете ми са глупави — просто трябваше да ги превъзмогна. Вниманието беше неизбежна част от живота. Не можех винаги да се сливам с обстановката. Обаче, имах конкретни грижи, които си бяха съвсем валидни.

Първо, имаше го шлейфа на роклята. Алис очевидно бе оставила артистичното й чувство да надделее над практичността. Да маневрирам по стълбището на Кълън на токчета и с шлейф звучеше невъзможно. Трябваше да се упражнявам.

А там беше и списъка с гостите.

Семейството на Таня, клана Денали, щяха да пристигнат известно време преди церемонията.

Щеше да е пипкава работа да оставим семейството на Таня със гостите ни от резервата на Килаетите, бащата на Джейкъб и семейство Клиъруотър. Денали не бяха фенове на върколаците. Всъщност, сестрата на Таня, Ирина, нямаше изобщо да идва на сватбата. Още хранеше вендета срещу върколаците, защото убиха приятеля й, Лорън (точно когато се канеше да убие мен). Благодарение на тази злоба, Денали бяха изоставили семейството на Едуард в най-тежкия им час. Бе било невероятно да има съюз с Килаетските вълци, но те бяха спасили живота на всички ни когато ордата новородени бе атакувала…

Едуард ми бе обещал, че няма да е опасно Денали да са близо до Килаетите. Таня и цялото й семейство — освен Ирина — се чувствах ужасно виновно за този случай. Примирие с върколаците беше малка цена, за изплащане на този дълг, цена, която бяха готови да платят.

Това беше големият проблем, но имаше и по-малък проблем: крехкото ми самочувствие.

Никога не бях виждала Таня преди, но бях сигурна, че да се запозная с нея не би било приятно преживяване за егото ми. Някога, преди много време, преди да се родя вероятно, тя бе проиграла шанса си за Едуард — не че я винях, нея или някой друг, че го искаха. Все пак тя щеше да е красива, най-малко и невероятна, в най-лошия случай. Макар Едуард очевидно — макар и неразбираемо — да предпочиташе мен, нямаше да мога да се спра да не правя сравнения.

Бях мрънкала малко, докато Едуард, който знаеше слабото ми място, не ме накара да се чувствам виновна.

— Ние сме най-близкото нещо, което те имат до семейство, Бела — напомни ми той. — Все още се чувстват като сираци, нали знаеш, след всичкото това време.

Затова се бях отстъпила, прикривайки мръщенето си.

Таня имаше голямо семейство сега, почти колко семейство Кълън. Те бяха пет; Кармен и Елизар се бяха присъединили към Таня, Кейт и Ирина, много подобно на присъединяването на Алис и Джаспър към семейство Кълън, всички свързани от желанието да живеят сравнително нормално, за разлика от повечето вампири.

При цялата компания, обаче, Таня и сестрите и все още бяха сами по техен си начин. Все още в траур. Защото преди много време, те бяха имали майка също.

Можех да си представя дупката, която загубата бе оставила, дори и след хиляда години; опитах се да си представя семейство Кълън без техния създател, техния център, техния водач — техния баща, Карлайл. Не можех.

Карлайл ми бе обяснил историята на Таня през една от многото вечери, в които оставах до късно в дома на Кълън, научавайки колкото можех, повече, подготвяйки се доколкото бе възможно за бъдещето, което си бях избрала. Историята на майката на Таня беше една от многото, насочващи внимание истории, илюстриращи едно от правилата, с които трябваше да съм наясно, когато присъединях към безсмъртния свят. Всъщност само едно правило — един закон, които можеше да се разбие в хиляди подправила: Пази тайната.