Стефани Майер - Зазоряване

— Как са ангелите ти? — попита той.

Знаейки, че нямаше предвид това буквално отговорих:

— На място.

— Наистина? Без колебания? Не е прекалено късно да си промениш решението.

— Опитваш се да ме разкараш ли?

Той се изкиска.

— Просто се уверявам. Не искам да правиш нещо, за което не си сигурна.

— Сигурна съм за теб. През останалото мога да преживея.

Той се поколеба и аз се зачудих дали не си бях отворила устата прекалено много отново.

— Наистина ли можеш? — попита той тихо. — И нямам предвид сватбата — за която съм абсолютно сигурен, че ще оцелееш, въпреки опасенията ти — но след това… за Рене, за Чарли?

Въздъхнах.

— Ще ми липсват. — По-лошо — че аз щях да им липсвам, но не исках да му предоставям гориво за спор.

— Анджела, и Бен, и Джесика, и Майк.

— И приятелите ще ми липсват. — Усмихнах се в тъмнината. — Особено Майк. О, Майк! Как ще оцелея?

Той изръмжа.

Засмях се и станах сериозна.

— Едуард, предъвквали сме това хиляди пъти. Знам, че ще е трудно, но това е което искам. Искам теб и те искам завинаги. Един живот просто не ми е достатъчен.

— Замръзнала завинаги на осемнадесет — прошепна той.

— Мечтата на всяка жена, превърната в реалност — подразних го.

— Без да се променяш… без да можеш да продължиш напред.

— Какво означава това.

Той отговори бавно.

— Помниш ли, когато казахме на Чарли, че ще се женим? И той си помисли, че си… бременна.

— И си мислеше да те застреля — предположих през смях — Признай си — за една секунда той сериозно го обмисляше.

Той не отговори.

— Какво, Едуард.

— Просто ми се иска… ами, иска ми се да беше прав.

— Гах… — закашлях се.

— Или по-скоро да имаше начин да е. Да имахме този потенциал. Омразно ми е да отнема и на теб това.

Отне ми момент.

— Знам какво правя.

— Как би могла да знаеш това, Бела? Виж майка ми, погледни и сестра ми. Не е толкова лесна жертва, колкото си мислиш.

— Есме и Розали се справят чудесно. Ако стане проблем по-късно ще направим като Есме — ще си осиновим.

Той въздъхна и тогава гласът му стана свиреп.

— Не е правилно! Не искам да трябва да правиш жертви заради мен. Искам да ти давам неща не да ти ги отнемам. Не искам да открадвам бъдещето ти. Ако бях човек…

Положих ръката си върху устните му.

— Ти си моето бъдеще. Сега спри. Без мрънкане или ще звънна на братята ти да дойдат да те вземат. Може би ти трябва ергенско парти.

— Съжалявам. Наистина мрънкам, нали? Трябва да е от нервите.

— Да не би твоите ангели да са замръзнали от ужас?

— Не в този смисъл «замръзнали». Чаках век да се оженя за Вас, госпожице Суон. Сватбената церемония е нещото което едва ще дочакам… — Той прекъсна по средата на мисълта си. — О, за бога!

— Какво има?

Той заскърца със зъби.

— Не се налага да звъниш на братята ми. Очевидно Емет и Джаспър няма да ме оставят тази вечер.

Стиснах го по-силно за момент и после го пуснах. Нямах даже и надежда да спечеля война срещу Емет.

— Забавлявай се.

Имаше скърцане по прозореца — някой умишлено прокарваше стоманените си нокти по стъклото, за да издаде ужасен, тип покрий-си-ушите-тръпки-по-гръбнака, шум. Потреперих.

— Ако не изпратиш Едуард навън — Емет — все още невидим в нощта — изсъска сплашващо — ще влезем да го хванем!

— Тръгвай — засмях се — Преди да са потрошили къщата ми.

Едуард извъртя очи, но скочи на крака в едно плавно движение и беше сложил блузата си в друго такова. Наведе се и целуна челото ми.

— Заспивай. Имаш голям ден утре.

— Мерси! Това определено помогна да се успокоя.

— Ще се видим пред олтара.

— Аз ще съм онази в бяло. — Усмихнах се на това колко спокойно звучах.

Той се изкиска, каза:

— Много убедително — и изведнъж се приведе и мускулите му се обтегнаха като пружина. Той изчезна — изстреля се към прозореца ми прекалено бързо, за да го проследят очите ми.

Навън, имаше глухо тупване и чух Емет да ругае.

— По-добре да го върнете навреме — измънках тихо, знаейки, че ще чуят.

Тогава лицето на Джаспър се появи на прозореца ми, медената му коса — сребриста на слабата лунна светлина, която си пробиваше път през облаците.

— Не се притеснявай, Бела. Ще го домъкнем вкъщи навреме.

Изведнъж станах много спокойна и опасенията ми изглеждаха маловажни. Джаспър беше, по негов начин, също толкова талантлив, колкото и Алис с нейните невероятно точно предсказания. Силата на Джаспър беше по-скоро настроенията, отколкото бъдещето и беше невъзможно да се устои на това, което той искаше да чувстваш.