Стефани Майер - Здрач

За съжаление лекцията бе на тема клетъчна анатомия, нещо, което вече бях изучавала. Въпреки това старателно си водех бележки, без нито веднъж да вдигна поглед.

Все пак не можех да се стърпя да не поглеждам от време на време през завесата на косата ми към странното момче до мен. През целия час така и не отпусна напрегнатата си поза на края на стола, седнал колкото се може по-далече от мен. Виждах, че ръката, положена върху лявото му бедро, бе свита в юмрук, а сухожилията й се бяха изопнали под бледата кожа. Юмрукът също не се отпусна през цялото време. Дългите ръкави на бялата му риза бяха навити до лактите и предмишницата му бе учудващо стегната и мускулеста под бледата кожа. Съвсем не бе така слаб, както изглеждаше до едрия си брат.

Часът сякаш се проточи повече от останалите. Дали защото учебният ден клонеше към края си, или защото чаках свитият му юмрук да се отпусне? Това така и не се случи, той продължи да седи неподвижно, сякаш изобщо не дишаше. Защо се държеше така? Това ли бе обичайното му поведение? Започнах да се чудя дали правилно съм преценила горчивината на Джесика в стола днес. Може би не бе толкова обидена, колкото бях решила.

Едва ли аз бях причината. Та той изобщо не ме познаваше.

Хвърлих му последен поглед и веднага съжалих. Отново ме гледаше злобно, черните му очи бяха изпълнени с отвращение. Неволно се дръпнах, свих се в стола си и внезапно се сетих за фразата ако красотата можеше да убива .

В този момент удари звънецът и цялата подскочих, а Едуард Кълън стана от стола си. Надигна се грациозно — бе много по-висок, отколкото мислех — с гръб към мен, и изчезна през вратата, преди някой друг да успее да стане от стола си.

Седях смразена на мястото си и гледах с празен поглед след него. Беше толкова жесток. Въобще не беше честно. Започнах бавно да си събирам нещата, опитвайки се да преглътна гнева, който ме изпълваше, от страх, че очите ми ще се налеят със сълзи. По някаква причина настроенията ми са свързани директно със слъзните ми канали. Обикновено, когато се ядосвах, избухвах в плач, доста унизителна наклонност.

— Ти не си ли Изабела Суон? — попита мъжки глас.

Вдигнах очи и видях миловидно момче с бебешко изражение, което дружелюбно ми се усмихваше. Бледорусата му коса бе внимателно подредена в отделни, наплескани с гел шипове. Очевидно не смяташе, че мириша лошо.

— Бела — поправих го с усмивка.

— Аз съм Майк.

— Здравей, Майк.

— Искаш ли да ти помогна да намериш кабинета за следващия предмет?

— Всъщност тръгнала съм към физкултурния салон. Май и сама ще го намеря.

— И на мен това ми е следващият предмет — изглеждаше въодушевен от съвпадението, което не бе чак толкова впечатляващо при толкова малко училище.

Тръгнахме заедно. Оказа се голям бъбривец — изнесе на раменете си основната част от разговора, което значително ме улесняваше. Живял в Калифорния до десетгодишна възраст, така че разбираше чувствата ми към слънцето. Оказа се, че и в класа по английски сме заедно. Беше най-дружелюбният човек този ден.

Но точно когато влизахме в салона, той попита:

— И какво, да не би да наръга Едуард Кълън с молив или нещо такова? Никога не съм го виждал да се държи така.

Цялата се свих при думите му. Значи не само аз бях забелязала. И очевидно това не беше обичайното поведение на Едуард Кълън. Реших да се направя на ударена.

— Това момчето, до което седях по биология ли е? — попитах невинно.

— Да — отвърна той. — Имаше вид сякаш нещо го боли.

— Не знам — отговорих. — Така и не си разменихме нито дума.

— Доста е странен. — Майк се замота край мен, вместо да тръгне към съблекалнята. — Ако аз имах късмета да седя до теб, със сигурност щях да те заговоря.

Усмихнах му се и тръгнах към вратата на женската съблекалня. Беше дружелюбен и очевидно ме харесваше, но това не бе достатъчно да премахне раздразнението ми.

Учителят по физическо, треньорът Клап, ми намери униформа, но не ме накара да се преобличам за часа. У дома се изискваха само две години физическо възпитание. Тук предметът бе задължителен през всичките четири години. Форкс буквално се оказа моят личен ад на Земята.

Трябваше да наблюдавам цели четири мача по волейбол едновременно. Припомних си колко удара бях понесла и нанесла, играейки волейбол, и започна леко да ми се гади.

Най-после удари последният звънец. Тръгнах бавно към канцеларията, за да върна формулярите. Дъждът се бе разнесъл, но вятърът бе силен и доста по-студен. Увих ръце около себе си.