Стефани Майер: Здрач

Не исках да тръгвам твърде рано за училище, но повече не можех да стоя. Навлякох якето — което ми се стори като скафандър срещу биологични зарази — и излязох навън в дъжда.

Все още само ръмеше, недостатъчно, за да ме намокри до кости за краткото време, необходимо да намеря ключа, който открай време стоеше скрит в стряхата над вратата, и да заключа. Шляпането на новите ми непромокаеми ботуши дълбоко ме потискаше. Липсваше ми обичайното хрущене на чакъл под краката. Не можех дори да поспра да се порадвам отново на пикапа си — бързах да се измъкна от мъгливата влага, която се виеше около главата ми и лепнеше в косата ми дори под качулката.

Вътре в пикапа бе приятно и сухо. Някой, Били или Чарли, очевидно се бе постарал да почисти вътрешността, но бежовата тапицерия все още леко дъхаше на тютюн, бензин и мента. За мое облекчение двигателят запали почти веднага, съживявайки се с гръмогласен рев, а после шумно задържа високи обороти. Все пак, толкова древен пикап нямаше как да е съвсем без недостатък. Античното радио работеше, което бе неочакван плюс.

Не беше трудно да открия училището, макар никога да не бях ходила там. И то, както и повечето неща в градчето, бе току до магистралата. По нищо не личеше, че е училище — само табелата, която го обявяваше за Гимназия Форкс, ме накара да спра. Приличаше по-скоро на група еднакви къщи, построени от кафеникавочервени тухли. Заобиколено бе от толкова много дървета и храсти, че в началото не можах да се ориентирам за размера му. Къде бе атмосферата на институция, запитах се с носталгия. Къде бяха телените огради, металните детектори?

Паркирах пред първата сграда, над чиято врата имаше малка табелка КАНЦЕЛАРИЯ. Нямаше други паркирани коли, затова бях сигурна, че е забранено, но предпочитах да ме упътят оттам, вместо да обикалям в дъжда като идиотка. С нежелание излязох от приятно топлата кабина на пикапа и тръгнах по късата каменна алея с тъмни храсти от двете страни. Преди да отворя вратата, си поех дълбоко въздух.

Вътре бе ярко осветено и доста по-топло, отколкото се бях надявала. Канцеларията бе малка — тясна чакалня с тапицирани сгъваеми столове, мокет на оранжеви пръски, стени, покрити с обяви и грамоти, голям стенен часовник, който шумно тиктакаше. Навсякъде имаше растения в грамадни пластмасови саксии, сякаш отвън нямаше достатъчно зеленина. Помещението бе разделено наполовина от дълго гише, облепено отпред с ярки цветни брошури и отрупано с телени кошници, пълни с формуляри. Зад гишето имаше три бюра, на едно от които седеше едра жена с червена коса и очила. Беше облечена в лилава тениска, от което незабавно се почувствах твърде навлечена.

Червенокосата жена вдигна поглед.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Изабела Суон — информирах я, но по очите й видях, че веднага се досети коя съм. Очакваха ме, несъмнено бях предмет на клюки. Дъщерята на вятърничавата съпруга на шефа на полицията най-после се завръщаше у дома.

— Разбира се — каза тя. Заровичка се в нестабилната купчина документи върху бюрото си и накрая намери необходимите. — Ето училищната ти програма и карта на училището. — Тя сложи няколко листа хартия върху гишето, за да ги погледна.

Прочете на глас програмата ми, посочвайки най-подходящия маршрут върху картата, и ми връчи един формуляр, който трябваше да върна в края на деня с подписите на всеки от преподавателите. Усмихна ми се и изрази надежда, че подобно на Чарли, и на мен ще ми хареса тук, във Форкс. Усмихнах й се колкото можех по-убедително в отговор.

Когато се върнах при пикапа, вече бяха започнали да пристигат и други ученици. Последвах движението. Със задоволство отбелязах, че повечето автомобили бяха стари като моя, нищо лъскаво. У дома живеех в един от малкото по-бедни квартали в района на Парадайз Вали. На ученическия паркинг новите мерцедеси и поршета бяха нерядка гледка. Тук най-хубавата кола бе едно лъскаво волво, което определено се открояваше. Все пак изключих двигателя веднага щом паркирах, за да не привличам внимание с гръмотевичния му грохот.

Без да излизам от пикапа, заразглеждах картата, опитвайки се да я наизустя. Надявах се да не се наложи да я разнасям цял ден. Напъхах всичко в чантата, метнах каишката през рамо и си поех дълбока глътка въздух. Можеш да се справиш, неуверено се опитах да си внуша. Никой нямаше да ме ухапе. Най-накрая издишах и излязох от колата.

Тръгнах към пълния с ученици тротоар, без да свалям качулката. За свое облекчение забелязах, че черното ми яке не бие на очи.