Стефани Майер: Здрач

Когато се смъкнах замаяна от самолета, Чарли ме прегърна неумело, само с едната ръка.

— Радвам се да те видя, Белс — каза той усмихнат, като по навик ме прихвана и ми възвърна равновесието. — Не си се променила много. Как е Рене?

— Мама е добре. И аз се радвам да те видя, татко. — Не ми позволяваше да му казвам Чарли.

Багажът ми се състоеше от няколко чанти. Повечето от дрехите, които носех в Аризона, бяха твърде промокаеми за Вашингтон. С майка ми бяхме вложили част от спестяванията си, за да допълним зимния ми гардероб, но пак си беше оскъден. Всичко лесно се събра в багажника на полицейската кола.

— Открих една добра кола за теб, страшно евтина — обяви той, когато закопчахме коланите.

— Каква кола? — Прозвуча ми съмнително, че каза «добра кола за теб » вместо само «добра кола».

— Ами всъщност е пикап, шевролет.

— Откъде го намери?

— Нали помниш Били Блак от Ла Пуш? — Ла Пуш е малкият индиански резерват на брега.

— Не.

— Идваше на риба с нас през лятото — подсказа ми Чарли.

Това обясняваше защо не го помня. Доста ме бива да блокирам болезнени, ненужни спомени.

— Сега е в инвалидна количка — продължи Чарли, след като не реагирах, — така че вече не може да кара и предложи да ми продаде пикапа си евтино.

— Коя година е? — от промененото му изражение ми стана ясно, че точно този въпрос се бе надявал да не задам.

— Ами, Били е свършил доста работа по мотора — всъщност е само на няколко години.

Надявах се да не ме подценява дотолкова, смятайки, че така лесно ще се предам.

— Кога го е купил?

— През 1984 година, струва ми се.

— А нов ли го е купил?

— Ами, не. Май е бил нов някъде в началото на шейсетте — или най-късно в края на петдесетте — каза той смутено.

— О, татко, не разбирам от коли. Няма да мога да я поправям, а ако нещо й се развали, как ще си позволя механик…

— Повярвай ми, Бела, това нещо върви страхотно. Вече не ги правят такива.

Това нещо , помислих си… имаше потенциал — поне като прякор.

— А какво разбираш под страшно евтино? — В крайна сметка по тази част не можех да правя компромиси.

— Виж, миличка, аз един вид вече я купих. Нещо като подарък за добре дошла — Чарли ме погледна с крайчеца на окото си с изпълнено с надежда изражение.

Еха. Безплатно.

— Нямаше нужда да го правиш, татко. Идеята ми беше сама да си купя кола.

— Нямам нищо против. Искам да си щастлива тук — докато го казваше, гледаше право напред, към шосето. Изпитваше неудобство да изразява гласно емоциите си. Бях го наследила от него. Така че когато отговорих, и аз гледах право напред.

— Много мило от твоя страна, татко. Благодаря. Оценявам го. — Излишно бе да добавям, че е невъзможно да се чувствам щастлива във Форкс. Нямаше нужда и той да страда наред с мен. А и никога не бих гледала в устата на харизан кон — или пък на кола.

— Е, ами, моля — измърмори той, смутен от думите ми на благодарност.

Разменихме още няколко реплики за времето, което бе дъждовно, и горе-долу толкова ни беше разговорът. След това загледахме мълчаливо през прозорците.

Естествено, беше много красиво, не можех да отрека. Всичко бе зелено: дърветата, мъхът, прорасъл по дънерите им, провесил се от клоните като балдахин, покритата с папрат земя. Дори въздухът се процеждаше зеленикав през листата.

Беше твърде зелено — като чужда планета.

Най-после стигнахме къщата на Чарли. Все още живееше в малката къща с две спални, която бе купил заедно с майка ми в началото на брака им. Това се оказали и единствените дни в брака им — най-първите. А там, на улицата, пред къщата, която никога не се променяше, беше паркиран новият — или поне за мен — пикап. Беше в избелял червен цвят, с големи, обли калници и приличаща на луковица кабина. За моя огромна изненада, веднага се влюбих в него. Не знаех дали е в състояние да върви, но вече си се представях там вътре. Освен това бе от онези солидни железни машини, които все остават невредими на сцената на произшествието, без нито една драскотина, заобиколени от отломките на вносната кола, която са потрошили.

— О, татко, страхотна е! Благодаря ти! — Сега вече отвратителният ден, който ми предстоеше утре, щеше да е с една идея по-малко гаден. Нямаше да се налага да избирам между това да вървя пеша три километра и половина в дъжда или да се возя в полицейската кола на началник-управлението.

— Радвам се, че ти харесва — дрезгаво отвърна Чарли, отново смутен.

Качих багажа си на горния етаж само на един курс. За мен беше западната спалня, която гледаше към предния двор. Беше ми позната — откакто се бях родила, спях в нея. Дървеният под, светлосините стени, заостреният таван, пожълтелите дантелени пердета на прозореца — всичко това бе част от детството ми. Единствените промени, внесени от Чарли, докато растях, бяха смяната на детското креватче с легло и прибавянето на бюро. Сега върху бюрото лежеше закупен втора употреба компютър, а кабелът за модема пълзеше по пода до най-близката розетка за телефон. Това бе изискване на майка ми, за да поддържаме по-лесно връзка. Люлеещият стол от ранното ми детство още си стоеше в ъгъла.