Стефани Майер: Здрач

Когато заобиколих стола, лесно се ориентирах коя е трета сграда. В източния й край бе изписана голяма тройка върху бял квадрат. Щом приближих вратата, дишането ми започна да преминава в паническо задъхване. Опитвайки се да дишам равномерно, тръгнах след два дъждобрана с неясен пол.

Класната стая бе малка. Двете фигури пред мен спряха на входа, за да закачат дъждобраните си на дългата редица куки. Последвах примера им. Бяха момичета, едната блондинка с порцеланова кожа, другата също толкова бледа — със светлокестенява коса. Поне кожата ми нямаше да изпъква.

Занесох формуляра за подпис на преподавателя, висок, оплешивяваш мъж, на чието бюро имаше табелка с името господин Мейсън. Той ме зяпна, когато прочете името ми — не особено обнадеждаваща реакция — и аз, естествено, станах доматеночервена. Но поне ме изпрати да седна на един празен чин в дъното на стаята, без да ме представя пред класа. Новите ми съученици определено се затрудняваха да ме зяпат, както бях зад тях, но някак се справяха. Не вдигах поглед от списъка с книги за четене, който ми бе връчил преподавателят. Беше доста пестелив: Бронте, Шекспир, Чосър, Фокнър. Вече бях изчела всичко. Което бе утешително… и отегчително. Чудех се дали майка ми би ми изпратила папката с вече разработените есета, или ще реши, че е непочтено. На фона на монотонния говор на учителя проведох наум няколко разговора с нея с различни аргументи.

Когато звънецът удари с носово избръмчаване, едно длъгнесто момче с лоша кожа и черна като нефтено петно коса се наведе към мен от отсрещната редица чинове.

— Ти си Изабела Суон, нали? — изглеждаше ми твърде ентусиазиран, типичен представител на клуба по шахмат.

— Бела — поправих го. Всички в радиус от три чина се обърнаха да ме зяпнат.

— Кой ти е следващият предмет? — попита ме той.

Наложи се да погледна в чантата.

— Ами, управление, при Джеферсън, в шеста сграда — където и да погледнех, срещах любопитни очи.

— Аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя… — Определено бе свръх ентусиазиран. — Аз съм Ерик — добави той.

Усмихнах се колебливо.

— Благодаря.

Облякохме си якетата и излязохме навън в дъжда, който се бе усилил. Мога да се закълна, че няколко ученици умишлено вървяха плътно зад нас, за да ни подслушват. Надявах се да не ме бе подгонила параноя.

— Тук май е много различно от Финикс, а? — попита той.

— Доста.

— Там май не вали често?

— Три-четири пъти годишно.

— Еха, не мога да си представя какво е — зачуди се той.

— Слънчево — уведомих го.

— Нямаш кой знае какъв тен.

— Майка ми е наполовина албинос.

Той заразглежда лицето ми загрижено и аз въздъхнах. Явно облаците и чувството за хумор не вирееха заедно. След няколко месеца на това място щях да забравя как да използвам сарказма си.

Заобиколихме отново стола и тръгнахме към южните сгради до физкултурния салон. Ерик ме изпрати до самата врата въпреки наличието на ясна табела.

— Е, късмет — каза, когато хванах дръжката на вратата. — Може да се засечем в още някой предмет — звучеше изпълнен с надежда.

Усмихнах му се неопределено и влязох.

Останалата част от сутринта премина по сходен начин. Учителят ми по тригонометрия, господин Варнър, когото и без това щях да намразя заради предмета, единствен ме накара да се изправя пред целия клас и да се представя. Заеквах, червих се и накрая, докато се връщах към мястото си, се препънах в собствените си ботуши.

След още два предмета започнах да разпознавам по някоя и друга физиономия във всеки кабинет. Все се намираше някой смелчага, който да ми се представи и да ме заразпитва дали ми харесва Форкс. Стараех се да съм дипломатична, но предимно лъжех. Поне не се наложи да ползвам картата.

По тригонометрия и испански седях до едно и също момиче, с което после тръгнахме заедно към стола за обяд. Беше съвсем дребничка, няколко сантиметра по-ниска от моите метър и шейсет и пет, но гъстата й тъмна, къдрава коса до голяма степен компенсираше разликата в ръста ни. Така и не запомних името й, така че само се усмихвах и кимах, докато тя бъбреше за учители и предмети. Въобще не се опитвах да се включа в разговора.

Седнахме в края на една дълга маса заедно с неколцина нейни приятели, на които тя ме представи. Забравих имената им в мига, в който ми ги каза. Изглеждаха впечатлени от смелостта й да ме заговори. Момчето от часа по английски, Ерик, ми помаха от другия край на помещението.

И точно тогава, седнала на масата, опитвайки се да водя разговор със седмина любопитни непознати, ги видях за първи път.