— Кои точно са от семейство Кълън? — попитах. — Нямат вид да са роднини…
— А, не са. Доктор Кълън е много млад, около трийсетгодишен. Всички са осиновени. Двамата Хейл действително са брат и сестра, близнаците — онези русите — и те също са осиновени.
— Изглеждат ми малко големи за осиновени деца.
— Вече са големи, да, Джаспър и Розали са на по осемнайсет, но живеят с госпожа Кълън, откакто са на осем. Тя им е леля или нещо такова.
— Доста благородно — да се наемат да гледат всичките тези деца, след като са толкова млади.
— Предполагам, че е така — призна с неохота Джесика. Останах с впечатлението, че по някаква причина не харесва доктора и жена му. Като имах предвид погледите, които хвърляше на осиновените от тях деца, бих казала, че причината е завист. — Май госпожа Кълън не може да има деца — добави тя, сякаш това по някакъв начин намаляваше добрината им.
По време на целия този разговор, очите ми отново и отново пробягваха към масата, където седеше странното семейство. Продължаваха да съзерцават стените и да не се хранят.
— Винаги ли са живели във Форкс? — попитах. Странно, че не ги бях забелязала през някое от летата, които бях прекарала тук.
— Не — отвърна тя с глас, който предполагаше, че отговорът е очевиден, дори и за новодошла като мен. — Преди две години пристигнаха някъде от Аляска.
Усетих прилив на съжаление и на облекчение. Съжаление, защото колкото и да бяха красиви, очевидно и те не се вписваха в обстановката, останалите не ги приемаха. Облекчение, защото не бях единствената новодошла и определено не бях най-интересната.
Докато ги разглеждах, най-младият, единият от двамата Кълън, вдигна очи и срещна погледа ми, този път с очевидно любопитство в изражението. Когато побързах да отклоня поглед, ми се стори, че в очите му бях доловила нещо като неудовлетворено очакване.
— Как се казва онзи с червеникавокафявата коса? — попитах. Хвърлих поглед към него с ъгълчето на окото си и видях, че още ме зяпа, но не като останалите ученици — изражението му бе по-скоро разочаровано. Отново сведох поглед.
— Едуард. Страшно е готин, нали виждаш, но не си губи времето. Не излиза с никого. Явно никое от момичетата тук не е достатъчно хубаво за него. — Тя подсмръкна, очевиден случай на кисело грозде. Интересно кога ли й бе отказал?
Прехапах устни, за да прикрия усмивката си. След това отново погледнах към него. Лицето му бе извърнато, но ми се стори, че бузата му е някак повдигната, сякаш и той също се усмихваше.
След още няколко минути четиримата станаха едновременно от масата. До един бяха впечатляващо грациозни — дори и едрото мускулесто момче. Направо бяха зрелищни. Онзи, който се казваше Едуард, не ме погледна повече.
Заседях се на масата с Джесика и приятелите й по-дълго, отколкото бих направила, ако бях сама. Но се притеснявах да не закъснея за час още първия ден. Една от новите ми познати, която услужливо ми напомни, не се казва Анджела, имаше биология втора част като мен. Тръгнахме заедно към кабинета в пълно мълчание. И тя също бе стеснителна.
Когато влязохме в кабинета, Анджела седна до свой съученик на една от облицованите в черно лабораторни маси, пълно копие на онези, с които бях свикнала у дома. Всъщност всички маси бяха заети, освен една. До централната пътека разпознах Едуард Кълън по необичайната му коса. Седеше до единственото свободно място.
Докато вървях по пътеката между масите, за да се представя на учителя и да получа подпис върху формуляра, тайничко го наблюдавах. Когато минах покрай него, той внезапно се вкамени на стола си. Отново ме погледна, срещна погледа ми с възможно най-странното изражение — враждебно, гневно. Веднага отклоних очи шокирана и отново се изчервих. Спънах се в един паднал на пода учебник и се наложи да се хвана за ръба на една от масите. Момичето, което седеше на нея, се изкикоти.
Забелязах, че очите му бяха черни — катраненочерни.
Господин Банър подписа формуляра и ми подаде един учебник, без да се занимава с глупости като представяния и запознанства. Виждах, че ще се спогодим. Естествено, нямаше друг избор, освен да ме изпрати да седна на единственото свободно място в средата на кабинета. Седнах до него със сведени очи, объркана от враждебния му поглед.
Не вдигнах поглед дори като сложих учебника върху масата и се настаних на стола, но с крайчеца на окото си видях как цялата му поза се смени. Извил се бе максимално далече от мен, седнал съвсем на ръба на стола, извърнал лице, сякаш му миришех на нещо лошо. Незабележимо помирисах косата си. Миришеше на ягоди, аромата на любимия ми шампоан. Стори ми се достатъчно невинен като мирис. Разпуснах коси над дясното си рамо, образувайки тъмна завеса помежду ни, и се опитах да слушам учителя.
Читать дальше