Стефани Майер - Здрач

На втория етаж имаше само една миниатюрна баня, която щях да деля с Чарли. Опитвах се да не се замислям особено върху този факт.

Едно от най-хубавите неща при Чарли е, че не ти виси на главата. Остави ме сама да си разопаковам багажа и да се настаня, напълно непостижим за майка ми подвиг. Приятно ми бе да съм сама, да не се налага да се усмихвам насила и да си придавам доволен вид, успокоително бе да гледам унило през прозореца към стелещия се дъжд и да пусна няколко сълзи. Не бях в настроение за истинска доза плач. Щях да си я оставя за през нощта, когато щеше да ми се наложи да мисля за предстоящата сутрин.

Гимназията във Форкс приютяваше плашещата бройка от триста петдесет и седем ученици — сега вече триста петдесет и осем. У дома само в моя випуск имаше повече от седемстотин души. Всички хлапета тук бяха отраснали заедно — бабите и дядовците им бяха ходили заедно на детска градина. А аз щях да съм новото момиче от големия град, обектът на любопитство, особнячката.

Може би, ако изглеждах както се очакваше за момиче от Финикс, можех да използвам външността си в своя полза. Но физически никога не съм пасвала никъде. Трябваше да съм загоряла, стегната и руса — да тренирам волейбол или да съм мажоретка — все неща, които вървят заедно с живота в долината на слънцето.

Вместо това, въпреки постоянното слънце, кожата ми бе с цвят на слонова кост, без дори да имам извинението на сини очи или рижава коса. Винаги съм била слаба, но някак отпусната, очевидно спортът ми беше чужд — липсваше ми необходимата координация между око и ръка, за да тренирам нещо, без да се излагам и без да нараня себе си или всеки, който се окаже твърде близо.

Когато приключих с прибирането на дрехите в стария чамов скрин, извадих несесера с тоалетните принадлежности и отидох до общата баня, за да се освежа след целодневното пътуване. Докато разресвах заплетената си влажна коса, загледах физиономията си в огледалото. Може би заради осветлението, но вече изглеждах по-жълтеникава, нездрава. Кожата ми минаваше за хубава — много чиста, почти прозрачна, но всичко зависеше от цвета й. А тук бях безцветна.

Лице в лице с бледото си отражение, бях принудена да призная, че се самозаблуждавам. Не пасвах не само с външността си. И щом не бях успяла да открия своята ниша в училище с три хиляди ученици, то какви шансове имах тук?

Не общувах добре с хора на моята възраст. Може би истината бе, че не общувах добре с хората изобщо. Дори майка ми, най-близкият ми човек на тази планета, никога не бе напълно в хармония с мен, никога не бе на съвсем същото мнение. Понякога се питах дали очите ми всъщност виждат същите неща като останалите хора. Може би имах лек дефект в мозъка.

Но причината нямаше значение. Важен бе единствено крайният резултат. А утрешният ден щеше да е само началото.

Не спах особено добре, дори и след порцията плач. Постоянното плющене на дъжда и вятърът върху покрива така и не успяха да се превърнат в приятен фон. Дръпнах избелелия стар юрган върху главата си, а по-късно добавих и възглавницата. Но въпреки това заспах чак след полунощ, когато дъждът най-после утихна до ръмеж.

На сутринта зад стъклото на прозореца ми се стелеше гъста мъгла и клаустрофобията бавно запълзя по мен. Тук небето никога не се виждаше, бях като в клетка.

Закуската с Чарли бе доста мълчаливо мероприятие. Пожела ми късмет в училище. Благодарих му, знаейки, че пожеланието е излишно. Късметът имаше навик да ме отбягва. Чарли излезе пръв от къщи, потегли към полицейското управление, което му бе и съпруга, и семейство. След като излезе, седнах на един от трите различни стола край старата квадратна дъбова маса и заразглеждах малката кухня с тъмната ламперия по стените, яркожълтите кухненски шкафове и белия балатум на пода. Нищо не се беше променило. Майка ми боядисала шкафовете преди осемнадесет години в опит да внесе малко слънчево настроение в къщата. Над малката камина в съседната всекидневна с размерите на носна кърпичка бяха наредени няколко снимки. Първо сватбената снимка на мама и Чарли от Лас Вегас, следваше една с нас тримата в болницата след раждането ми, заснета от някоя любезна акушерка, а след това — редицата с училищните ми фотографии, чак до миналогодишната. Тези, последните, ми бе твърде неудобно да гледам — реших да опитам да убедя Чарли да ги закачи другаде, поне докато живеех при него.

Стоейки в къщата, нямаше как да не доловя, че Чарли така и не бе прежалил майка ми. Стана ми неловко.