Джон Сол - Сенки

— В момента съм в дома на момчето — продължи Довър.

— Боя се, че е станала злополука, а момчето е съвсем само. То ме помоли да ви се обадя.

— Злополука ли? — повтори като ехо думите му Хилди.

— Каква злополука?

— Боя се, че с родителите му. Колата им е паднала от моста северно от града. Станало е преди около четиридесет и пет минути.

— Мили боже — промълви жената.

— Чет и Джанет ли? Те добре ли са?

— Не, госпожо — отвърна сержант Довър.

— Боя се, че не. Точно затова ви се обаждам. И двамата са загинали. Хилди се опря на масичката, докато възприеме тези думи, и когато отново проговори, гласът й трепереше.

— Веднага идвам. Кажете на Джеф, че съм на път. — И без да дочака отговора на полицая, затвори телефона, прокара един гребен през косата си, после излезе през вратата, която водеше към паркинга.

Напълно буден, Джош Маккалъм все още лежеше в леглото си. Цяла нощ не можа да мигне, все се будеше и се сещаше за странния файл, появил се на компютъра му снощи, и се питаше какво ли означава. В сънищата му имаше компютри, в съня си пак се озоваваше в странния свят, видян на екрана за възпроизвеждане на действителността.

Само дето в съня си изобщо не ползуваше програмата за възпроизвеждане на действителността. Ами наистина бе в самия компютър.

Но там не приличаше на разказа на Адам. Изобщо никакъв вълшебен свят не го чакаше.

Напротив, озова се в безкраен лабиринт, лъкатушещ около него с безконечните си, водещи за никъде коридори. Паникьоса се и хукна през лабиринта, зави първо в една посока, после в друга, но все си стоеше на мястото, откъдето тръгна.

Попадна в капан, от който нямаше изход.

Опита се да изпищи, но нямаше глас и всеки път се будеше целият плувнал пот и разтреперан от нечовешкото усилие да превъзмогне този беззвучен писък.

Всеки път, щом изпаднеше в неспокойна дрямка, сънят пак се връщаше и всеки път бе по-страшен от предишния.

Когато се събуди за последен път, през отворения му прозорец пробляскваха ранните слънчеви лъчи и той се отказа да прави опити отново да заспива. Взе книгата от нощното си шкафче и се зачете.

Сега обаче чу шум от кола по чакъла на алеята отпред. Хвърли поглед към часовника и видя, че едва минава шест.

Воден от любопитство, се измъкна от леглото и отиде на прозореца. Тъкмо навреме да види колата на Хилди Креймър да изчезва през портите на Академията.

Къде ли отиваше? И колко ли щеше да се бави?

Джош погледна отново към часовника. Още поне половин час никое от децата няма да стане. А щом Хилди я нямаше в дома…

Взе решение. Ако сериозно мислеше да се върне пак в мазето и да се опита да разбере точно къде се намира вторият асансьор, сега му беше времето.

Ами ако го хванеха? Ами персоналът в кухнята? Дори не знаеше по кое време идваха на работа.

Бързо навличайки дрехите си, Джош напрегна ума си и изведнъж му хрумна нещо. Измъкна куфара си изпод леглото и го взе със себе си, докато се отправяше към вратата. Ако някой го спре, ще му каже, че го носи долу в склада.

Стисна в ръка празния си куфар и излезе от стаята. Коридорът бе притихнал, сякаш утрото бе още далеч. Той притича по коридора до стълбището и взимайки по две стъпала наведнъж, слезе до приземния етаж. Там също не се мяркаше жива душа.

Изтича през столовата към килера на иконома, после се спря и се ослуша пред вратата на кухнята. Долови нечие мърморене: готвачът явно се залавяше със закуската, щом до него през цепката в люлеещите се врати се прокрадна аромат на кафе.

Безшумно отвори вратата към мазето, светна лампата, после пристъпи на площадката на стръмното стълбище.

Затвори след себе си вратата и с облекчение въздъхна. Засега никой не го усети.

С куфара в ръка той се спусна по стълбите. Защото за втори път слизаше тук или защото знаеше, че навън е утро, мазето не му се стори толкова страшно. Остави куфара, после си проправи път към мястото, където бе открил бетонната шахта, като палеше лампите по пътя си. Миг по-късно той се озова пред нея и откри още един ключ за лампа. Цялото пространство около него светна с ярката светлина на четирите голи крушки.

Обикаляше около бетонната шахта и я изучаваше внимателно. Първите три стени бяха солидна, бетонна фасада. Циментът бе стар и по него имаше кръпки, но нямаше нищо особено.

На четвъртата стена откри нещо, което не забеляза при последното си слизане. От пода излизаше пластмасова тръба с диаметър почти осем сантиметра. Тръбата отиваше право в стената на шахтата, минаваше през кутия със завинтен в четирите ъгъла капак. От кутията проводникът продължаваше нагоре и изчезваше в тавана на мазето, а едно разклонение под прав ъгъл пресичаше тавана на мазето, Джош вдигна глава и се взря в тръбата. Знаеше, че когато е строена къщата, пластмасата дори още не е била изобретена. Както и да е, самият проводник не изглеждаше толкова стар. Когато огледа пода, където тръбата изчезваше в цимента, циментът около тръбата също му се стори скорошен.