Джон Сол - Сенки

Джош не мърдаше, сякаш бе пуснал корени. Миг по-късно другият мотор се задействува. Вторият скрипец взе, да се върти много по-бързо и почти беззвучно. Джош отброи секундите.

Този път преди асансьорът да спре, изминаха само двадесет секунди, но той бе сигурен, че скрипецът се въртя поне два пъти по-бързо от стария. Само след пет секунди асансьорът отново се задействува.

Разбра, че някой се е качил на старовремския асансьор до четвъртия етаж, повикал е тайния, после с него се спусна където отиваше. Дали е Хилди?

Дали се е върнала? Откога е в мазето? Не знаеше. Но ако е Хилди, сега му е времето да се качи обратно по стълбите, докато тя е още долу в помещението под мазето. Гасейки лампите пътьом, Джош забързано прекоси мазето към началото на стълбите, а в ума му вече зрееше следващият му ход.

Ако тайният асансьор се спуска с помощта на компютър някъде дълбоко под дома, не можеше да няма начин да проникне в този компютър! А проникнеше ли в него…

Какво ли не му мина през ума, докато се изкачи по стълбите, изгаси и последната лампа, и когато рязко отвори вратата на килера на иконома за малко не изби подноса от нечии ръце, понесли храна от кухнята до столовата.

— Божичко!

Вдигна очи към момчето, което бе блъснал с вратата. Бе един от колежаните, които работеха от време на време в кухнята на Академията, и той изгледа Джош сърдито.

— Какво, по дяволите, правиш, момче? — попита младежът.

— О… оставях си куфара долу — заекна Джош.

Момчето врътна очи.

— Ами, отваряй си очите, ясно? — После го подмина и влезе в столовата. Джош го последва, като си пробиваше път сред множеството деца, които вече се трупаха около бюфета, и излезе във фоайето. Още в началото на стълбите с гръм и трясък се появи Брад Хиншоу.

— Джош! Търся те навсякъде!

— Прибирах си куфара… — започна, но Брад го прекъсна.

— Джеф се върна! Да не повярваш! Само една нощ и вече е тук!

— Джеф ли? — повтори Джош и изведнъж виденият на компютъра странен файл отново изплува в паметта му.

— Ами да! Току що го видях да идва с Хилди!

Сърцето на момчето за миг спря.

— К… къде са?

Брад посочи нагоре.

— Горе, в апартамента на д-р Енджърсол. Видях ги в асансьора само преди минута! Хайде… да заемем маса и да запазим място и за Джеф. Направо не ме свърта, преди да чуя сега пък какво е измислил, за да го пуснат старите му да се върне.

Но Джош вече не го слушаше, защото знаеше, че Джеф и Хилди изобщо не са в апартамента на д-р Енджърсол.

А някъде под зданието.

Защо?

Обърна гръб на Брад и се запъти по стълбите към втория етаж и стаята си.

Към стаята и компютъра си.

Джеф се взираше в лика на брат си на монитора над стъкленицата с мозъка на Адам.

Странно!

Макар и да го виждаше със собствените си очи, Джеф пак не вярваше. Адам е още жив! А и всичко функционираше много по-добре, отколкото си мислеше. Брат му виждаше, чуваше и говореше благодарение на огромния комплекс от електронни схеми на големия «Кройдън» в съседната стая.

Дори съзря безпомощния гняв в очите на Адам, и то толкова ясно, сякаш на екрана е самият Адам, а не сътвореният от него графичен образ, пресъздаден от «Кройдън» на монитора.

— Не исках мама и тате да умрат — изрече той и гласът му прозвуча също толкова сърдито, колкото и този на Адам, който току-що го обвини в умишлено убийство на родителите им.

— Нали ти казах, че само исках да сплаша!

— Не лъжи, Джеф — гласът прозвуча ледено и той усети в него нечувана досега твърдост.

— Не биваше да ти помагам. Но нали сам каза…

— Ами какво да правя? — предизвикателно рече Джеф.

— Да си трая и да си седя у дома? Ако ти си бе държал езика зад зъбите, нищо нямаше да стане. Ама ти не устиска да не си поприказваш с мама!

— Просто не исках да тъгува! — извика Адам. На екрана в очите му проблесна гняв.

— Та тя ми е майка! Обичах я!

Очарован, Джордж Енджърсол не пропускаше нищо. Като че ли мозъкът на момчето не е напускал тялото му! Емоциите му, реакциите, всичко нямаше грешка! Дори изражението на лицето му постоянно се менеше, докато умът му реагираше на думите на брат му. Надигащите се у него чувства моментално се отразяваха в графични образи на монитора.

Истинска анимация, в най-съвършената й форма — образ, който момчето използуваше, за да илюстрира душевното си състояние.

И докато с част от мозъка си Адам създаваше лика на екрана, други части на мозъка му излъчваха електронните импулси, преобразувани от компютъра в реч, превеждаха получаваните дразнители в узнаваем за мозъка звук, като същевременно нито за миг не спираше да мисли и реагира.