Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

На вратата имаше голяма табела: «Не се допускат никакви кръстове, разпятия или други свещени предмети!». Прочетох табелата и я подминах. Нямах намерение да си свалям кръста.

Обля ни пищен, мелодичен глас:

— Анита, колко се радвам да те видя!

Гласът принадлежеше на Жан-Клод, собственик на клуба и вампир-повелител. Изглеждаше точно както се очакваше от неговия вид. Мека, леко къдрава коса, покриваща високата бяла дантелена яка на старовремска риза. Дантелата на свой ред се изливаше върху бледите му ръце с дълги пръсти. Ризата беше разкопчана широко и разкриваше стегнатите му голи гърди, обкръжени от още нагънати дантели. Повечето хора не биха могли да носят такава риза. Вампирът й придаваше извънредно мъжествен вид.

— Вие двамата се познавате? — Моника явно се изненада.

— О, да — кимна Жан-Клод. — Ние с госпожица Блейк сме се срещали и преди!

— Помагах на полицията в някои дела в Крайречния.

— Тя е техният специалист по вампирите — той придаде на тази дума мекота и топлина, и смътна лъст.

Моника се изкиска. Кетрин се взираше в Жан-Клод с ококорени очи и невинен поглед. Побутнах я и тя подскочи, сякаш се събуди от сън. Не си дадох труда да шепна, тъй като знаех, че той и бездруго ще ме чуе:

— Важен съвет относно безопасността — никога не гледай вампир в очите!

Тя кимна. Забелязах първите намеци за страх в изражението й.

— Никога не бих навредил на такава прекрасна млада дама! — Домакинът улови дланта на Кетрин и я вдигна към устните си. Просто докосване с устни. Приятелката ми се изчерви.

Жан-Клод целуна ръка и на Моника. Погледна ме и се засмя.

— Не се бой, малка ми съживителке! Няма да те докосна! Това би било измама!

Той пристъпи и застана до мен. Взирах се решително в гърдите му. Там, почти скрит сред дантелата, се различаваше белег от изгаряне. Имаше форма на кръст. Колко ли десетилетия бяха минали, откакто някой бе забил кръста в плътта му?

— Но и да носиш кръст е нечестно предимство!

Какво можех да кажа? Той беше прав по своя си начин.

Какъв срам, че вампирите не могат да бъдат наранени просто от нещо с формата на кръст. В такъв случай Жан-Клод би загазил сериозно. За нещастие, кръстът трябва да бъде осветен и подкрепен с вяра. Атеист, който го размахва срещу вампир, е много жалка гледка. Той изрече името ми така, сякаш целуваше кожата ми.

— Анита! За какво си мислиш?

Гласът му беше толкова успокоителен. Искаше ми се да погледна и да видя изражението, което вървеше в комплект с думите. Жан-Клод беше заинтригуван от частичния ми имунитет към него. Също и от кръстовидния белег от изгорено на ръката ми. Смяташе белега за забавен. Всеки път, когато се срещахме, той правеше всичко възможно да ме омае, а аз — да не успее. Поне засега печелех.

— Никога преди не си възразявал, че си нося кръста!

— Да, но тогава си била по полицейска работа, а сега не си!

Взирах се в гърдите му и се питах дали дантелата е толкова мека, колкото изглежда; вероятно не беше.

— Толкова ли нямаш доверие в собствената си сила, малка съживителке? Нима вярваш, че цялата ти устойчивост срещу мен почива на това парче сребро на врата ти?

Не, не вярвах в това, но знаех, че и то помага. Жан-Клод беше, както сам си признаваше, на двеста и пет години. За два века вампирът набира много сили. Но пък ме обвиняваше, че съм страхливка. А аз не бях.

Вдигнах ръка и разкопчах верижката. Той отстъпи назад, и ми обърна гръб. Кръстът се изля като сребърна река в дланта ми. Руса жена — човек — се появи до мен. Подаде ми номерче и взе кръста. Хаха, гардеробиерка за свети вещи!

Внезапно се почувствах гола без кръста си. С него и спях, и се къпех.

Жан-Клод отново се приближи.

— Няма да устоиш на представлението довечера, Анита! Все някой ще те омае!

— Не! — възразих. Но е трудно да си корав, когато се взираш в нечии гърди. За да коравее, човек има нужда от контакт лице в лице, но в случая не разполагах с тази възможност.

Вампирът се засмя. Сякаш ме погали — като вихрено потъркване на животинска козина. Топло и все пак напомнящо за смъртта.

Моника ме хвана за ръката.

— Никога няма да забравиш тази нощ!

— Това заплаха ли е?

Жан-Клод се засмя отново — топъл и ужасен смях.

— Тук е място за наслада, Анита, не за насилие!

Моника вече ме дърпаше.

— Побързай, че представлението ще започне!

— Представление ли? — попита Кетрин.

Наложи се да се усмихна:

— Добре дошла в единствения на света вампирски стриптийз-клуб, Кетрин!