Лоръл Хамилтън - Престъпни удоволствия

Гюллето на страха тупна в ямата на стомаха ми. Вампирите променят настроенията си като прещракване на шалтер. Ако той умееше това, какво друго би могъл да прави?

— Нали знаеш за вампирите, дето ги попиляват в Квартала?

Уили го зададе като въпрос, ето защо му отговорих:

— Запозната съм със случая.

В новия район на вампирските клубове бяха заклани четири вампира. Сърцата им бяха изтръгнати, а главите — отрязани.

— Все още ли работиш с ченгетата?

— Все още съм на договор с новия отдел, да.

Той се засмя отново:

— Да, Отряда на привиденията. С нисък бюджет и недостатъчно хора, точно така.

— Според мен описа повечето полицейски отдели в този град.

— Може би, но и ченгетата са същите като теб, Анита. Един умрял вампир повече — какво толкова! Новите закони не променят положението.

Бяха минали само две години от делото «Адисън срещу Кларк». Съдебното дело ни представи променена версия на представата за това каква е същността на живота и какво не е смъртта. В добрите стари Американски щати вампиризмът се признава легално. Ние сме една от малкото страни, които са го приели. Хората от Имиграционното направо получават гърчове в опитите си да спрат чуждестранните вампири да не имигрират тук на, меко казано, цели ята.

В съда се разглеждат какви ли не въпроси. Дали наследниците трябва да върнат наследеното? Овдовяваш ли, ако половинката ти стане немъртвец? Убийство ли е, ако претрепеш вампир? Съществува дори движение, което настоява да им се даде право да гласуват. Време на промени…

Втренчих се във вампира пред мен и свих рамене. Наистина ли смятах, че още един умрял вампир не е голяма работа? Може би.

— Ако според теб мисля така, защо изобщо си дошъл при мен?

— Защото си най-добрата в тази работа. А на нас ни трябва най-добрият.

За първи път използваше множествено число.

— За кого работиш, Уили?

И тогава той се усмихна — потайна, лека усмивчица — сякаш знаеше нещо, което би трябвало да знам и аз.

— Няма значение. Парите са наистина добри. Искаме по тези убийства да работи някой, който познава нощния живот!

— Видях труповете, Уили! Споделих с полицията мнението си…

— И какво е то? — Той се наведе напред в креслото и положи малките си длани на бюрото ми. Ноктите на пръстите му бяха бледи, почти бели — безкръвни.

— Дадох на полицията пълен доклад — взирах се в него и почти го гледах в очите.

— Няма да споделиш с мен дори и това, нали?

— Нямам свободата да разисквам полицейски дела с теб.

— Казах им, че няма да се хванеш с работата!

— С каква работа по-точно? Не си ми подхвърлил и една дребна подробност!

— Искаме да разследваш вампирските убийства и да откриеш кой — или какво — е извършителят. Ще ти платим трикратния размер на обичайния хонорар.

Поклатих глава. Поне вече знаех защо алчният му кучи син Бърт ми е уредил тази среща. Знаеше какво е отношението ми към вампирите, но по договор се налагаше поне да се срещна с всеки клиент, който е потърсил услугите на Бърт. За пари моят шеф беше готов на всичко. Проблемът е, че според него — аз също. Налагаше се много скоро да си «поприказваме» с началството.

Изправих се.

— Води се полицейско разследване. Вече им помагам с всичко, което ми е по силите. Може да се каже, че и бездруго работя по случая. Спестете си парите!

Уили седеше, втренчен в мен и съвсем неподвижен. Не беше точно безжизнената неподвижност на отдавна мъртвите, но съдържаше капка от нея.

Вълна от страх пробягна по гърба ми и заседна в гърлото. Преборих се с желанието да извадя изпод ризата си разпятието и да разкарам Уили от кабинета. Самата идея да изхвърлям клиент с помощта на свещен предмет ми се стори направо непрофесионална. Така че просто си стоях и го чаках да се раздвижи.

— Защо не искаш да ни помогнеш?

— Трябва да се видя с клиентите си, Уили! Съжалявам, че не мога да съм ти полезна.

— Не искаш да си полезна.

Кимнах.

— Щом така го разбираш… — заобиколих бюрото, за да го изпратя до вратата.

Той се раздвижи с живачна бързина, каквато не бе притежавал приживе, но го видях да помръдва и се озовах точно встрани от протегнатата му ръка.

— Не съм ти просто някое сладко маце, което ще се хване на номерцата ти!

— Забеляза ме да се движа!

— Чух те да се движиш. Ти си умрял наскоро, Уили. Вампир или не, имаш да учиш още доста!

Той се мръщеше, все още протегнал ръка към мен.

— Може и тъй да е, но нито един човек не би успял да отстъпи така бързо! — Уили се приближи към мен дотолкова, че карираното му сако ме забърсваше. Един до друг, така интимно, бяхме почти еднакви на ръст — с други думи, ниски. Очите му се намираха на едно ниво с моите. Взирах се усърдно в рамото му.