Джон Кейс: Танцуващият с духове

Дж. Уилсън:

Изпръхтя доволно и се изстреля към минибара, където намери изстудена бутилчица хубаво френско шампанско. Тапата изскочи с тих пукот и той отпи дълга глътка от ароматната течност. „Колко федерални затворници, запита се той, са публикували през последната година статии в научни списания? Дали има друг освен мен? Едва ли.“ А не беше и плод на щастлива случайност. Това беше третата му публикация за последните четири години — постижение, на което биха завидели не един и двама щатни университетски преподаватели. А магистърската му степен дори не беше по математика!

Уилсън метна списанието на леглото и насочи вниманието си към кутията от видеокасета. Отвори я и намери вътре тесте стодоларови банкноти, стегнати с метален клипс, и син паспорт с червеникави букви: Republica de Chile. И без да го отваря, знаеше какво ще намери вътре — своя снимка и, с малко късмет, името, което беше поръчал на Бободжон. Отвори паспорта със смесица от надежда и опасения.

И ето го. Името. Д’Анкония. Франсиско Д’Анкония. Доза адреналин се плисна във вените му. „Започва се. Наистина се започва“, даде си сметка той и мисълта го удари като юмрук в корема. Зави му се свят и за миг му се стори, че гледа от ръба на пропаст. Сърцето му биеше трескаво. Стаята се завъртя около него… беше точно както го описваше Ницше. Бездната гледаше в него.

„Може би, помисли си той, може би идеята не е толкова добра. Може би ще е по-разумно просто да тегля чертата и да започна отначало. Да взема парите и да си бия камшика.“ Би могъл да се установи в Мексико и да се заеме с нещата си сам. Да изгради плана си тухла по тухла. За това Бо не му трябваше. Никой не му трябваше. Но определено му трябваха пари. Много пари. Точно затова се нуждаеше от Бо, от Бо и неговите партньори.

Отпи от шампанското, седна на леглото и махна хартиеното тиксо от кашона, който носеше от „Алънуд“. Вътре имаше купчина стари патентни удостоверения, очукан уокмен и копия от съдебни искове, внесени от неговите адвокати. Имаше и две аудиокасети (Разговорен сръбски, I и II), както и малка колекция парцаливи книги: „Hari Poter i kamen mudrosti“, „Atlas je zadrhtao“ 3 3 Дадени на сръбски заглавия съответно на „Хари Потър и философският камък“ от Джоан Роулинг и „Унизеният Атлас“ от Айн Ранд. — Бел.ред. и Платоновите „Диалози“.

Уилсън струпа книгите на нощното шкафче и пъхна в уокмена касетката с разговорен сръбски, част втора. Ще я чуе по-късно. Преди това ще отиде на пазар. Има нужда от едно-две неща, колкото да изглежда нормално. Палто най-вече, както и свестни обувки. И хубав часовник.

Докато се обличаше, погледът му попадна върху кутията на видеокасетата. Обложката показваше гърдеста блондинка с разширени от ужас очи, която бягаше пред приливна вълна с великански размери. Между блондинката и вълната имаше обречен, пък макар и футуристичен, метрополис, върху който с кървавочервени букви се мъдреше заглавието на филма: „Атлантида — население 0!“

Уилсън се запита дали изборът на кутията не е нещо като майтап, но реши, че едва ли е така. По-вероятно разкриваше представата на Бо за „проучване“. И защо не? Дори историята за потъналата цивилизация да беше мит и нищо повече, връзката беше повече от очевидна.

Докато лежаха будни в килията нощем, двамата си говореха за много неща, включително за книгите, които четяха. Уилсън запозна Бо с Ницше, а Бо му се отплати с мислите на един арабски революционер на име Кутб. Темата за Атлантида изникна във връзка с един сериал по телевизията и двамата често я обсъждаха. Понеже легендата за Атлантида произхождаше от самия Платон, Бо настояваше, че трябва да е вярна. Уилсън беше по-скоро скептичен, но пък митът можеше да бъде полезен — внушаваше мисълта, че цивилизацията е крехко начинание.

Когато Уилсън излезе от хотела, навън беше тъмно, но не и късно. Взе такси през река Потомак до мола „Пентагон сити“, където, с част от парите на Бо, се отдаде на коледни покупки за себе си. Хареса си чифт обувки на Алан Удмъндс, кашмирено палто и комплект дрехи от „Нордстром“. В едно бижутерско ателие смениха батерията на часовника му, от друг магазин си купи тоалетни принадлежности. Вече беше късно да се подстриже, но не и да си купи лаптоп. Откри евтин модел в магазинче на „Съркют сити Експрес“ в самия мол. Не беше за вярване, но лаптопът струваше два пъти по-малко от стария му компютър, онзи, който правителството беше конфискувало, а беше десет пъти по-мощен и с петдесет пъти по-голяма памет.