Джон Кейс: Танцуващият с духове

Дори днес, няма и седмица преди тридесетия му рожден ден, беше тръгнал да снима бежански лагер за деца с ампутирани крайници, станали жертва на диамантените войни.

Само дето… нямаше да стигне дотам. Нямаше да стигне никъде, освен право долу.

Хеликоптерът пропадна още по-надълбоко в зеления балдахин на гората и Бърк с потрес осъзна, че повече снимки няма да прави. Нито една.

„Господи!“

Нещо проби с трясък предното стъкло, челото на Рубини избухна и опръска кабинката с кръв и мозък. Пръски попаднаха и в устата на Бърк, но не му остана време да ги изплюе, защото хеликоптерът пропадаше като метеор през дърветата, тресеше се, хлъзгаше се, а накрая се заби в подгизналата почва на заблатената местност.

„Значи това е да си умрял“, помисли си Бърк. Само че не звучеше логично. Ако си умрял, няма как да се чувстваш мъртъв. Следователно може би не беше съвсем умрял, а само умиращ. Това изглеждаше по-възможно, още повече че всички кости го боляха като счупени. В устата му имаше вкус на кръв. Тресеше се целият. А светът се въртеше бавно.

Отвори рязко очи и разбра какво става. Хеликоптерът се въртеше около оста си като муха лайнарка в предсмъртна агония. Горният ротор косеше клони, вдигаше пръски вода и кал, а после се пръсна като граната и шрапнелите се разхвърчаха във всички посоки. Двигателят се задави и нададе вой, искри припламнаха в кабината.

Бърк посегна да разкопчае предпазния си колан. Трудна задача, защото и най-малкото движение му причиняваше болка. Тялото му беше торба, пълна с натрошени стъкла и тръни. Беше облян в кръв — стичаше се по бузите му, а ризата му беше подгизнала в горната си част. Не, твърде много беше, за да е само кръв. Бърк си пое дълбоко въздух и се задави. Авиационно гориво!

Пръстите му дърпаха неистово колана, механизмът най-после щракна, но вече така или иначе беше късно. Чу се тихият специфичен съсък на подпален керосин и само за част от секундата пламъците обхванаха кабината. Ризата му лумна като факла, стори му се, че едната половина на главата му също гори. Бърк изскочи с препъване от хеликоптера, съдра ризата от гърдите си и се защура слепешката, докато кракът му не закачи повалено дърво и той цопна презглава в плитката вода.

Там лежа часове или дни, трескав и гноящ. Незнайно как и защо изгарянията му привлякоха вниманието на рояк пчели, които си харесаха прозрачната течност, която сълзеше от раните му. От време на време идваше в съзнание, но бързо припадаше отново. Най-вече заради болката, разбира се. Но също и при вида на кошера, израснал върху гърдите му.

„Лоша карма? О, да…“

Седяха на въртящи се столчета около малка пластмасова маса под собственическия поглед на полковник Сандърс — симпатичния дъртак от емблемата на Кей Еф Си. През големите прозорци се лееше слънчева светлина. Зад крайбрежния булевард плажът се виеше като златна панделка, а Средиземно море блестеше като огледало.

Хаким, по-възрастният мъж, седеше със събрани на масата ръце като ученик в началните класове, който чака да започне часът. Ръцете му бяха красиви, с дълги изящни пръсти и грижливо оформени нокти.

— Твърде много! — каза той и кимна към прозорците.

По-младият мъж, чието име беше Бободжон Симони, присви очи и кимна.

— Знам. Много е светло.

По-възрастният мъж поклати глава.

— Имах предвид стъклата. Ако избухне бомба в кола…

Бободжон гризна от пилешката хапка, после изтри ръце с книжна салфетка.

— Това беше отдавна. Вече никой не се бие. Различно е. — Смачка салфетката и я остави на подноса.

Чичо му изсумтя.

— Винаги е различно — каза той, — докато нещо не гръмне.

Бо се изкиска. Е, сигурно би могъл да отвърне нещо остроумно, но това не беше по неговата част, а и в ресторанта беше твърде шумно. На една от централните маси врещеше бебе. Зад тезгяха управителят гълчеше разстроена касиерка, а по вътрешната уредба звучаха ретро ритмите на Тони Бенет и Оум Калтоум.

По-възрастният мъж вирна брадичка към образа на прочутия полковник, лепнат на витрината.

— Дали е бил евреин, как мислиш?

Бо се огледа.

— Кой?

Чичо му кимна към рекламата.

— Собственикът. Устата му е като на евреин.

Бо сви рамене. Облечен беше с черна тениска и грижливо изгладени маркови дънки. Скъпи мокасини и още по-скъп часовник допълваха тоалета му. Всичко беше купено преди седмица от търговски център на няколко пресечки от новия му апартамент в Берлин.