Джон Кейс - Танцуващият с духове

— Какво е това? — попита Уилсън.

— Малайзия — отговори Халид. — Казват, че бил член на „Ал-Кайда“.

На екрана хамърът се движеше бавно сред тълпа от полицаи и войници. Те отстъпваха неохотно встрани, сякаш не искаха да пуснат мъжа.

Халид се обърна към Уилсън.

— Като арестуват някой, все е от „Ал-Кайда“. Гледай само колко ченгета са се събрали.

След няколко минути Хасан се появи отново и каза на Уилсън, че може да използва компютъра. Уилсън тръгна веднага към мостика.

Влезе в акаунта на „Яху“, чрез който държеше връзка с Бо, и написа паролата. Имаше няколко съобщения, всичките — спам. Уилсън изтри две, после отвори кутията с чернови. Беше празна. Той побърза да напише своето съобщение:

Тук е много тихо. Стачка на пристанището ще ни забави. Не знам с колко дни. Моля те, уведоми посрещача, че ще закъснея.

Остави съобщението в кутията с чернови, излезе от програмата и пое към носа. Всичко е наред, каза си той. Закъснение и нищо повече. Ами ако онзи в Одеса не е в състояние да нагоди собствените си планове към промяната в разписанието? Какво щеше да прави Уилсън тогава с „меласата“? Хаким пътуваше и ако не успееха да се свържат с него, кой щеше да уреди транзакцията в Одеса?

А и Уилсън имаше свои собствени срокове. Смяташе да се върне в Щатите с парите до април. Дори да успееше, трябваше много работа и още повече късмет, за да подготви устройството до двадесет и втори юни, деня на танца с духове.

Повтаряше си, че с нищо не може да промени ситуацията. Да се тревожи за това, беше като турбуленция във физично уравнение, излишен разход на енергия. Въпреки това тревогата му беше толкова силна, че я усещаше като физически дискомфорт.

Впери поглед във водата долу. Гледаше как пенестите вълни връхлитат и се отливат. Движението им изглеждаше хаотично, но не беше. Като всичко останало и морското вълнение подлежеше на рационален анализ. Движението на водата беше функция от посоката и силата на вятъра, от формата на брега и от подводните течения, от температурата на водата и на въздуха, от лунната гравитация и от движението на останалите закотвени в пристанището кораби…

Не беше хаос значи, а Бог… или нещо подобно.

Легнала на пода и заета с йогийските си упражнения, Андреа Кабът виждаше през прозореца кулите „Петронас“ да греят в далечината. Монументално модерни, те бяха еректиралото великолепие на града, неоспоримо доказателство в очите на малайците, че бъдещето принадлежи на исляма. Местните бързаха да уведомят всеки новопристигнал в Куала Лумпур западняк, че това са „най-високите кули-близнаци в света“. Недоизказана оставаше иронията, че сега вече кулите са по-високи и от Световния търговски център.

Жалко за което.

За Андреа, която беше наела малката едноетажна къща по-скоро въпреки гледката, а не заради нея, кулите бяха нещо като постоянно натякване. Издигнати на мястото на бивш хиподрум, високите сгради от стъкло и стомана отдаваха почит на исляма на едро и на дребно. Площадите около тях бяха разположени под ъгъл и оформяха звезда с осем лъча, пак там имаше шестетажен търговски център, джамия за шест хиляди богомолци, хотел и офиси на фирми като „Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и „Блумбърг“. В изблик на архитектурна набожност писоарите бяха ориентирани по посока на Япония, така че хората в сградите пикаеха с гръб към Мека.

В посолството — на което Андреа дължеше дипломатическото си прикритие — съществуваше консенсус, че най-забележителната архитектурна характеристика на кулите е небесният мост, свързващ двете сгради на височина четиридесет и два етажа над улицата. Всички говореха, че било въпрос на безопасност. Ако някой лунатик блъснел самолет в една от кулите, хората можели да избягат по моста в другата. Което сигурно беше така, но ни най-малко не променяше факта, че в тукашното сексуално репресирано общество отдалеч кулите приличаха на гигантски вибратори, насочени към небето.

Къщичката на Андреа се намираше в центъра на ограден и добре охраняван комплекс в края на луксозния квартал Ампанг. Построена по поръчка на ЦРУ през осемдесетте години за тукашния шеф на разузнавателната централа, тя си имаше палмова градинка, плувен басейн с вградено осветление и луксозно обезопасено помещение, което служеше и за баня.

Въпросното помещение не беше просто „безопасно“. В голяма степен беше един голям сейф. Под ленените тапети имаше сандвич-панели с решетка от подсилена стомана и пълнеж от кевлар, който да спира куршумите. Подът и таванът бяха от бетон, а вратата можеше да отрази всичко по-малокалибрено от гранатомет. Имаше и монитор със собствено захранване, който приемаше данни от множеството камери в къщата и двора, както и радиопредавател, свързан със скрита антена от другата страна на улицата. Също като телефона в дневната, радиопредавателят се следеше денонощно от дежурния свързочник в американското посолство.